Джеймс Роллинс - Последната одисея

Седна на ръба на басейна и потопи крака в токсичната супа. Беше гореща — неприятно, тревожно гореща.

„Ако радиацията не ме убие, сигурно ще се сваря преди да стигна до другия край“.

Въпреки това се спусна в течността, като внимаваше да държи главата си над повърхността. Знаеше, че колкото по-дълго остава тук, толкова по-голяма е опасността. Пое отново въздух и се оттласна от стената. Понесе се в стил бруст през светещото море. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Дрехите му тежаха; ботушите бяха като котви на краката му. Но поне олиото изглеждаше по-плътно от водата и му помагаше да се задържи на повърхността.

„Аз съм голяма тлъста капка вода, носеща се в смъртоносно масло“.

Продължи напред. Минута по-късно вече нямаше представа какво разстояние е преплувал и колко му остава. От страха внезапно му прилоша още повече. Главоболието, което се обаждаше преди, сега се засили. Започна да му се гади — дотолкова, че стомашният сок опари хранопровода му.

„Само не драйфай тук“.

Загреба и зарита по-силно. Заля го вълна на замайване, от която стомахът му се преобърна заедно с целия свят. Имаше чувството, че плува наопаки. Продължи да гребе паникьосано, уплашен да не потъне. Помещението се въртеше в главата му. Бързо губеше ориентация, вече не беше сигурен дали изобщо се движи в правилната посока. Представи си как плува в кръг, докато изтощението не го завлече на дъното.

Вече усещаше как силите му се изчерпват.

„Я се стегни“ — сгълча се той.

Знаеше какво става. Мак му го беше обяснил. Ковалски отново си представи вълните радиация, минаващи през него. „Може да те убие за минути — беше го предупредил Мак и бе изброил симптомите. — Гадене, загуба на ориентация, главоболие“.

Всичко беше налице.

Ковалски заплува по-бързо с надеждата, че всичко това е само в главата му, някаква психосоматична глупост. Но не можеше да се убеди, че е така. Вместо това си представи Мария, усмихваща се на някаква шега и мръщеща се на поредната му глупост. Спомни си докосването й през нощта, аромата на кожата й, лекото докосване на косата й. Последната им нощ в Агадир, потънал в топлината й, усещащ дъха й в ключиците си.

Сега тя беше неговият фенер в мрака.

Гребеше и риташе, вдишваше и издишваше. Беше готов на всичко, за да я предпази — дори ако трябваше да прекоси токсично море.

„Мога да го направя. За теб“.

И изведнъж нещо го сграбчи за глезена и го повлече надолу.

20:03

Мария заблъска по бронзовата врата. Притиснала чело в стъклото, тя затърси с поглед развълнуваната повърхност на сияещия басейн. Джо беше в средата му, когато внезапно потъна в олиото.

Грей също го беше видял. Той беше при малкия фонтан и пиеше от черната течност. Двамата с Бейли вече се бяха потопили в по-големия резервоар, за да се предпазят, докато отварят вратата за Ковалски и я затварят след него. Сега изглеждаше, че Грей възнамерява да му се притече на помощ.

Докато Грей пристъпваше към вратата, Мария се изпречи пред него и го спря.

— Не. Планът не беше такъв.

Очите на Грей блеснаха решително.

Мария издържа на погледа му.

Бейли сложи ръка на рамото на Грей. Дори Сейчан застана до Мария, за да я подкрепи. Бяха се разбрали да направят един-единствен опит, да рискуват само един от тях.

— Джо ще се справи — каза Мария. — Ще се справи.

Грей стисна юмрук.

Мария му обърна гръб и остави другите да се оправят с него.

Отново погледна светещия зелен басейн. „Не ме прави лъжкиня, Джо“.

20:04

Ковалски се мяташе в маслото, като се мъчеше да задържи дъх, да не разтваря устни. Докато нещото го завличаше още навътре, той се извъртя и сграбчи края на сегментирано пипало, увило се около ботуша му. Помъчи се да се освободи от него, но то само се стегна още повече.

„Майната му!“

Пусна пипалото и се зае да развързва връзките. После се помъчи да събуе хванатия ботуш, като си помагаше с петата на другия крак и с ръце. Гърчеше се и се съпротивляваше. За щастие кракът му беше добре натопен в маслото. Накрая ботушът се изхлузи. Ковалски го усети как потъва рязко, замъкнат в дълбините.

Той зарита в другата посока, обратно към повърхността.

Накрая главата му се подаде над нея. Той си пое дълбоко дъх и задраска омотания около главата му шал. И без това вече беше започнал да се размотава. Каквато и защита да предлагаше шалът, вече беше късно. Пораженията бяха налице.

Докато гребеше към отсрещната площадка, отвори очи — трябваше да вижда накъде плува. Сиянието на басейна едва не го ослепи след минутите пълен мрак — или може би радиацията съсипваше очите му. Не знаеше, а точно сега и не му пукаше.