Джеймс Роллинс - Последната одисея

„По-малко от петнайсет минути“.

Грей насочи вниманието си надолу към широката златна кутия, в която вероятно се намираше предпазният механизъм. За да има някакви шансове да го обезвреди, трябваше първо да отвори кутията. Потърси, но не откри никакъв начин да го направи или да махне капака. Сграбчи я отстрани и се опита да я повдигне. Успя да я помръдне — но това се оказа грешка.

Дори Ковалски го забеляза, облегна се на Бейли и изстена.

Дискът се завъртя напред с една трета, съкращавайки времето им с толкова. Грей се дръпна, като проклинаше хитроумието на Хунайн. Устройството беше замислено така, че да не позволи да го бърникат.

— Колко ни остава? — попита Бейли.

Грей посочи вратата.

— По-малко от десет минути.

26 юни, 20:08

Висок Атлас, Мароко

Елена тичаше през горящата гора.

Зад нея кедрите избухваха в пламъци като факли. Горещият пушек обгръщаше всичко. Навсякъде бушуваха пожари. Тя продължаваше напред в търсене на някакво убежище, на някакъв изход. Очите й се бяха насълзили, едва си поемаше дъх.

Марли тичаше до нея, хванала ръката й. Лицето й лъщеше от пот и беше омазано със сажди. По бузите й се стичаха сълзи, вероятно дължащи се не само на пушека.

— Насам — подкани я Марли и я задърпа в посоката, в която димът изглеждаше по-разреден, а гората — по-тъмна.

Елена се препъваше и залиташе до нея.

„Няма да успея“.

Изведнъж дърветата и от двете им страни изчезнаха. Слънцето, все още закрито от пушека, засвети ярко.

Елена се огледа и веднага разбра къде се намират.

„0, не!“

Погледна нагоре по отвесната скала на пластове към зеещия отвор на пещерата. Всички бяха отишли там и бяха изчезнали неизвестно къде.

Елена забави крачка.

Не искаше да ги последва.

Марли обаче не й остави избор и стисна ръката й още по-силно.

— Трябва да се скрием.

Помъкната напред, Елена си даде сметка, че Марли е права. Гората зад тях гореше, реката със сигурност се наблюдаваше, така че трябваше да се скрият и да измислят някакъв начин да се измъкнат от тази каша.

Когато стигнаха до отвесната стена, Марли пусна ръката й и започна да се катери — и тогава скалата се пръсна от автоматичен откос над нея.

Марли се сви и скочи обратно долу при Елена. Двете долепиха гърбове до скалата. От края на горящата гора, при реката, където беше катерът на Марли, се появи Кадир — черна фигура с вдигнат автомат.

Беше ги принудил да се върнат тук и сега беше готов да ги довърши.

Марли се опита да тръгне към пламъците и пушека, но Кадир стреля в краката й и я накара да отскочи назад. Той тръгна към тях, като скъсяваше дистанцията и правеше измъкването им още по-невъзможно.

Зад него се появи друга фигура.

Монсеньор Роу куцаше зад Кадир. Беше го последвал от лодката.

Бедрото му беше превързано с бял бинт там, където Чарли го беше простреляла при опита им за бягство. Лицето на свещеника беше потъмняло, очите му горяха от болка и ярост.

Кадир спря пред тях с гръб към горящата гора.

— Убий и двете! — извика Роу.

Кадир не показа никаква емоция. С типичния си мъртвешки поглед просто насочи автомата към Чарли и стреля.

20:09

Нехир се спотайваше недалеч от златното стълбище, водещо нагоре към двореца. Криеше се зад едноетажна къща. От другата страна на стълбището бяха Ахмед и последният оцелял Син. Беше им отнело твърде много време да прекосят града, като се придържаха към сенките и избягваха пламтящите ловци.

Но Аллах й се усмихваше и награждаваше предпазливостта й.

Тя подаде глава, колкото да зърне фасадата на двореца на трийсетина метра над нея. Не смееше да приближи повече. Там горе се движеха чудовища, забулени в дим и задвижвани от пламъци. Един паяк с тънки крака и размерите на автобус приближаваше портите, като стъпваше около и върху събратята си. По-дребна фигура на сияещ бронзов воин с шлем излезе и спря в горния край на стълбището.

Нехир мислено го подкани да си остане там — и Аллах отвърна на молбата й.

Воинът се обърна и изчезна обратно в дима.

Нехир чу зад себе си слаб свистящ смях, толкова тих, че не беше сигурна дали е истински. Въпреки това настръхна цялата, скри се зад постройката и се огледа. Не видя нищо. Погледна към Ахмед, който продължаваше да гледа нагоре към двореца и явно не беше чул нищо. Нехир тръсна глава и разтърка ухото си, което още пищеше от всички взривове и гърмежи.

Пусна ръка.

„Достатъчно“.

Съсредоточи се отново върху непосредствената задача. Трябваше да влезе в онзи замък — или за да последва противниците си до някакъв заден изход, или за да ги настигне и да си отмъсти.