Джеймс Роллинс - Последната одисея

Единствената причина все още да е жива беше съчетанието от инстинкт и кевлар. Беше отскочила в последния момент, когато американецът стреля по нея. Въпреки това един патрон експлодира твърде близо и с достатъчна сила, за да счупи крака й. Беше изгубила оръжието си, но адреналинът й позволи да продължи. Първо пълзешком, после и изправена.

Накрая откри едно достатъчно тъмно място, където да се свлече на пода и където не горяха светлини. По пътя насам беше забелязала, че златните пламъци в бронзовите факли по стените намаляват и стават по-немощни, сякаш скоро щяха да угаснат.

Не знаеше защо.

А и не й пукаше.

Отпусна се с гръб към стената, благодарна за хладния мрак. Затвори очи и облегна глава назад. Времето прескочи, когато изгуби за кратко съзнание.

Събуди се от някакъв звук. Коридорът вече беше още по-тъмен.

Сърцето й задумка от страх.

Звукът идваше от сенките пред нея.

Свистящ смях.

Беше го чувала и преди, в града. Настръхна и фокусира вниманието си върху източника на смеха.

„Какво…?“

И тогава то се появи от сумрака и сенките.

Блестящо бронзово момче се изтътри от мрака с килната настрани глава. Влачеше единия си крак, който бе счупен като нейния. Огън и дим го обгръщаха като ореол. От замръзналите му в усмивка устни се разнесе още един свистящ кикот.

Момчето идваше право към нея, вероятно привлечено от неравното й дишане.

Когато приближи достатъчно, тя се опита да го изрита със здравия си крак, но разтопени ръце хванаха глезена й и стиснаха. Нехир изкрещя, когато нажеженият бронз прогори кевлара до плът. Затърчи се, успя да събори нещото. Но то продължи да държи. Крайниците му сякаш гребяха във въздуха. Накрая бавно, подобно на угасващите факли, то спря с последен свистящ смях.

Нехир се опита да се освободи от хватката му — и ново движение я накара да замръзне.

От мрака се появиха още две фигури, много по-малки, но с нажежени до червено телца. Запълзяха към нея. Две бронзови бебета, момче и момиче.

„Не…“

От гърдите й се изтръгна стон. Опита се да се измъкне, но единият й крак беше счупен, а другият затиснат от тежката бронзова фигура. Тя се притисна в стената и извърна лице.

Момчето стигна до счупения й крак и запълзя по него. Всяко докосване прогаряше тъканта на панталона и кожата й. Момичето стигна до чатала й и запълзя нагоре, оставяйки след себе си огнена диря.

Нехир поклати глава — не заради изгарящата плът, а заради това, което беше дошло за нея. Демонични имитации на двете й деца. Закрещя и се загърчи. С малко повече усилие би могла да се освободи от тях, но дори сега не можеше да се застави да го направи.

„Ако това е наказанието на Аллах…

Ако това е всичко, което ми е отредено…“

Двете бронзови бебета се добраха до гърдите й, разтопявайки бронята, стигнаха кожата и продължиха да прогарят навътре към сърцето й.

„Тъй да бъде…“

Тя протегна ръце и ги притисна към себе си. Накрая болката и шокът размазаха картината пред очите й. Тя се загледа надолу към малките им телца. Усети как се успокояват и притихват.

„Малкото ми момиче, Хури… сладкото ми момченце“.

Продължи да ги прегръща, докато всичко не замря.

26 юни, 20:15

Висок Атлас, Мароко

„Четири минути…“

Грей поведе останалите по златното стълбище. Навсякъде около тях Тартар потъваше в мрак, факлите угасваха. Той си представи затворения кран, спрял подаването на гориво към града. Но опасностите оставаха.

Докато тичаха надолу по стълбището, оръжието на Ковалски продължаваше да стреля на кратки откоси. Патроните се взривяваха във всичко, което ги заплашваше — бронзов кентавър, огромна хрътка, лъв с пламтяща грива. Но дори техните атаки изглеждаха много по-мудни, тъй като захранващите ги пламъци бавно гаснеха.

Грей забеляза, че няколко създания се бяха качили на бронзовите си пиедестали, може би следвайки някаква заложена програма да се върнат за ново зареждане, когато горивото им е на път да се изчерпи.

Но в момента нямаше време да мисли за тези загадки. При радиоактивния басейн на леярната беше забелязал тръбите, които се спускаха от предпазния механизъм на Хунайн в избухливото масло. Ако басейнът се взривеше, особено като се имаше предвид остатъчното количество масло в тръбите на града, експлозията щеше да е с мощността на термобарична бомба.

Можеше да отнесе цялата горна част на планината.

„По-добре да не сме тук, когато стане това“.