Джеймс Роллинс - Последната одисея

Погледна напред. Мишената беше очевидна. Единственият съд наоколо беше голям кораб на подводни крила, който се носеше над вълните.

В следващия момент Пулман вдигна. Изглеждаше леко раздразнен и забързан.

— Командир Пиърс?

— Какво правите? — попита Грей.

— Малко сме заети.

— Виждам. Но защо?

— Дълга история. Но ми казаха да ви предам много поздрави от Елена Каргил, а Марли Изем пита дали маймуната й е у вас.

Грей се помъчи да проумее чутото.

— Май не се изразих добре — призна Пулман. — Обаждането ми беше прехвърлено от директор Кроу. Идва от радиото на някакъв речен катер.

Грей най-сетне разбра. Значи Марли беше успяла да се измъкне, да се обади и по някакъв начин да спаси Елена. Това определено беше история, която искаше да чуе — но можеше да изчака за по-нататък.

— Ами корабът с подводните крила? — попита той.

— Според доктор Каргил бил на лошите. Това ми беше достатъчно.

Пред очите на Грей торпедото падна във водата и се понесе след бягащия кораб. Улучи едното подводно крило на яхтата и го отнесе. Корабът, който се носеше със скорост трийсетина възела, продължи да се плъзга на другото крило, след което бавно се преобърна и заби нос във водата.

От брега съдове на Кралските военноморски сили на Мароко се насочиха към яхтата.

Пулман затвори, след като засече координатите на Грей по джипиеса на телефона му.

Грей погледна назад към планинския бряг. В далечината в притъмняващото небе се издигаше гъст облак от прах и пепел. Макар че не беше нов вулкан, Грей си представи малкия рубин на златната карта.

В миналото Хунайн беше направил всичко по силите си да скрие това място и да защити своята епоха — времето на кръстоносните походи и свещените войни — от ужасите и адския огън на Тартар. Историята обаче явно беше обречена да бъде подлагана на повтарящи се изпитания, да балансира отново и отново на ръба на Армагедон. За съжаление, много често ставаше въпрос за апокалипсис, предизвикван от самото човечество. Нужни бяха хора като Хунайн, които да се опълчат на мрака и да дръпнат човечеството от пропастта, хора, готови да жертват всичко за тази кауза.

Грей си спомни сляпото плуване на Ковалски през токсичния басейн. Представи си костите на моряка на Хунайн, предприел същото убийствено прекосяване. И двамата, разделени от цяло хилядолетие, бяха готови да платят върховната цена за доброто на всички.

Може би тези храбри души бяха истинските месии на този свят.

Може би не беше нужно да се чака някакво спасение от небето.

Може би ние самите открай време сме били най-добрата надежда за себе си.

Грей гледаше килнатия във водата кораб и се замисли върху стария цитат от Едмънд Бърк. Единственото, необходимо за възтържествуването на злото, е добрите хора да не правят нищо.

Загледа се към залязващото слънце и даде мълчаливо обещание, представяйки си малкия си син.

„Винаги ще се боря срещу мрака.

За теб.

За всичките ни светли бъдещета“.

26 юни, 20:24

Атлантически океан,

недалеч от мароканския бряг

Четирийсет и осмият Муса сипеше ругатни в наводнения кърмов отсек на „Зорницата“. Яхтата беше полегнала на една страна. На много места бяха избухнали пожари. Навсякъде виеха сирени.

Фират чакаше върху поклащащ се във водата джет, седнал зад един от Синовете си.

В наводнения трюм екипът освобождаваше четириместната подводница на кораба, въоръжена с две дюзи за изстрелване на миниатюрни торпеда. Двигателите на подводницата заработиха и тя тръгна заднешком към него. От другата страна вратата на трюма вече беше отворена и гледаше към открития океан. Фират чуваше двигателите на приближаващите военни кораби и прелитащите самолети. Повредената яхта всеки момент щеше да бъде овладяна.

„Не бива да ме хващат тук“.

Със закъснение си помисли, че бе трябвало да последва примера на сенатор Каргил. Той се беше махнал от яхтата, когато стигнаха Гибралтар, тъй като се налагаше да участва лично в срещата на върха на ЕС. По онова време Каргил беше мърморил разочаровано, че няма да може да продължи на юг и да се срещне с ударния отряд.

Но кучият син беше заминал и беше изкарал късмет.

„Или може би неговият Бог гледа на него по-благосклонно, отколкото Аллах на мен“.

При Гибралтар Фират беше останал доволен да го види как си заминава. Това му откриваше повече свобода на действие, включително и възможност да се разправи с непоносимата дъщеря на сенатора. Сякаш окрилена от доброто му настроение, „Зорницата“ беше напредвала добре покрай мароканския бряг. Намерението на Фират беше да се срещне с екипа на Нехир — или най-малко да получи новини от нея — привечер, когато пристигне в Агадир.