Джеймс Роллинс - Последната одисея

Това беше идеалното място.

Група местни от Тасиилак се бяха събрали да отдадат почитта си. Имаше запалени свещи — някои в ръцете на присъстващите, но повечето трептяха по ръба на скалата. Джон Окалик стоеше с ръка на рамото на внука си. Нука се взираше в морето. Дори полицай Йорген беше дошъл да се сбогува.

Селото беше изгубило двама мъже, братовчеди на Джон, които бяха охранявали тунела към сърцето на ледника. Телата им така и не бяха открити, но Елена беше научила, че мнозина намираха това за уместно. Според старите си обичаи инуитите не погребваха мъртвите си, а ги връщаха на морето.

Някой друг също не беше намерен.

Мак се върна от ръба на скалата, където беше запалил свещ за изгубения, и изкуцука до нея. Кракът му още беше гипсиран, но той се възстановяваше добре от раните си.

— Нелсън изобщо не би харесал цялата тази суета — каза той и подсмръкна, като се опитваше да скрие насълзените си очи. — Той беше най-несантименталният тип, когото съм срещал.

„За разлика от теб“.

Елена хвана ръката му. Стисна я и усети топлината на коравата му длан и пръсти, по-добри от всяка ръкавица. Облегна се на него. Двамата се бяха сближили след бурните събития в Средиземноморието и Мароко. Тя знаеше, че Мак се е въвлякъл във всичко това, защото е бил загрижен за нея. Но през последните седмици помежду им се беше появило и нещо по-топло. Къде ли щеше да ги отведе то? Тя самата искаше да разбере.

Мак издиша и гласът му трепна.

— Нелсън можеше да спори, докато не накара и мишка да откаже сиренето. И определено бяхме на противоположни мнения за повечето неща…

Тя погледна нагоре към него.

— Но ти беше приятел.

Мак подсмръкна и кимна.

Елена беше дошла в Гренландия както от уважение към мъртвите, така и за да бъде при Мак. Не се нуждаеше от много убеждаване, за да го направи. Намираше се тук от пет дни и се наслаждаваше на спокойното темпо на Тасиилак, далече от камерите, интервютата и крещящите заглавия на таблоидите.

Баща й беше арестуван в Хамбург и изведен от срещата на върха в белезници, наобиколен от въоръжени германски полицаи и служители на Интерпол. Видеозаписът вървя седмици наред по телевизиите. Сега баща й беше във федерален затвор и преговаряше за по-снизходителна присъда с надеждата да избегне смъртното наказание, като сътрудничи. Вече беше разобличил висшия ешелон на апокалиптите, които бяха или арестувани, или принудени да се укрият. Глобалният лов за останалите продължаваше, но вероятно щяха да са нужни години или дори десетилетия, за да стъпчат всеки фанатичен въглен на култа.

„Ако изобщо е възможно“.

Фанатиците нямаше да се дадат без бой. Елена беше чула, че подземният комплекс в Турция, на един хвърлей от руините на Троя, е трябвало да бъде атакуван със запалителни бомби, преди властите да го овладеят. Спомни си как беше зърнала огромната подземна библиотека и се запита какви ли исторически съкровища, датиращи още от времето на основаването на Дома на мъдростта, са били изгубени завинаги.

Въпреки това тя пропъди всички тези съжаления.

„Знанието никога не се губи наистина“.

То се движеше, местеше, растеше, развиваше се, но в крайна сметка оцеляваше. Дори когато биваха погребани и забравени, най-дълбоките истини намираха начин да се отърсят от прахта на времето и отново да излязат наяве. Елена го знаеше със сигурност, особено след всичко, през което бяха преминали, докато бяха вървели по дирите на отдавна мъртвия арабски капитан до самите порти на Ада.

Инуитите запяха прощална песен. Елена не разбираше думите, но сериозността и красотата докоснаха душата й.

Мак я поведе към тях, за да се включат.

Тя го последва. Мак запя с плътния си баритон, а тя се загледа през фиорда към Хелхайм и огромните площи разтопена вода, която блестеше на слънцето. Запита се дали инуитите оплакват не само мъртвите, но и неизбежната промяна в родината им, която щеше да доведе до един по-голям край.

Стисна ръката на Мак, твърдо решена да не се поддава на такива пораженчески мисли.

Спомни си мрачното предупреждение на баща си за апокалиптите и кой в крайна сметка ги подкрепя: Достатъчно е само да вярваш, че светът ще свърши и нищо не може да спре края му, за да бъдеш един от нас.

Вместо това тя почерпи сила от Мак, от страстта и всеотдайността му, от това, че се бори за тези хора, за това място, въпреки всички трудности.

Сълзите, които удържаше досега, най-сетне потекоха по бузите й.