Джеймс Роллинс - Последната одисея

Грей схвана и се усмихна.

— За половин рождения ден на Джак.

Тя сви рамене, пристъпи към него и му предложи едната половинка.

— Нали беше решила да не го празнуваме — каза Грей, докато вземаше сладкиша.

По-рано, когато тя му беше казала решението си, той го беше приписал на някаква фундаментална промяна в гледната й точка за отглеждането на деца и за майчинските отговорности, резултат от отказа й през цялото време да се мъчи да бъде майка тигрица.

— Червено кадифе — каза тя. — С глазура от крема.

— Ти ли го направи?

— Купих го. — Сейчан се намръщи. — Да не си мислиш, че бих тръгнала да правя само една ? А ако бях направила дузина, сбогом на диетата ти.

„Така си е“.

Тя го отведе при одеялото и двамата седнаха от двете страни на Джак. Намислиха си желания и всеки духна свещта на другия. После се облегнаха един на друг, заслушаха се в песента на щурците и се загледаха в светулките.

— Приятно е — промълви Сейчан.

— Да.

Тя го погледна.

— Засега.

Той кимна. Тя никога нямаше да бъде майка, чиято грижа са единствено тарталетките и планирането на партита за рождени дни. Личеше си, че е стигнала до някакво равновесие, може би по-добре от него.

— О — каза тя и посегна към Джак. — Виж това.

Вдигна сина им, прекъсвайки борбата му да достигне палците си, и го отнесе на няколко крачки. После се обърна, постави Джак на меките му като пудинг крака и го задържа за подмишниците. Изчака го да запази равновесие — и го пусна.

Джак се заклатушка като пиян моряк.

Изуменият Грей се надигна.

„Не, тя не го…“

Джак направи една крачка, проточил радостна лига. После още една.

Грей разпери ръце.

— Ела, Джак.

Синът му направи трета неумела крачка. Грей го улови, преди да се е проснал по лице на одеялото, и го залюля в обятията си. Сейчан се присъедини към тях с извънредно самодоволна усмивка и заяви:

— Майната им на книгите за майки.

Грей й се ухили, остави Джак на възглавницата му и я придърпа към себе си.

— Виждам, че си оставаш майка тигрица.

Тя се облегна на него.

— О, мога да бъда тигрица и по други начини.

Той се ухили още по-широко и устните им се долепиха.

„На това му се казва равновесие“.

Шест месеца по-късно

25 януари, 17:32

Национален парк Вирунга, Република Конго

„И пак сме тук…“

Ковалски перна една голяма муха, която се опитваше да отхапе парче от ръката му, и се загледа през зелената ливада към тъмния край на гората в затънтеното кътче на Националния парк Вирунга, убежище за горили в сърцето на Конго. Седеше на сгъваем стол с потна бутилка бира на малката масичка до него.

Слънцето беше почти залязло в този зимен ден.

Ковалски беше прекарал повечето си време тук или отзад при редицата палатки. След горещия следобед бе наблюдавал как сенките постепенно се издължават по тревата. Това беше третият им ден тук.

Недалеч от гората Мария се съветваше с д-р Джоузеф Киенге, главния зоолог на резервата. Ковалски видя как конгоанецът поклати глава и посочи към гората. Човекът явно отписваше и този ден. Все още нямаше никаква следа от Баако, горилата от западните низини, когото Мария беше пуснала в тази джунгла преди две години.

Раменете на Мария се отпуснаха.

Ковалски се намръщи и поклати глава. Младите горили явно бяха като тийнейджърите. Винаги разочароват родителите си. Предпочитат да прекарват повечето време нагоре-надолу с приятели, отколкото у дома.

Мария тръгна обратно към Ковалски.

Той се изправи със стон, готов да я утеши, както беше правил предишните две вечери. След събитията отпреди половин година двамата се бяха сближили още повече. Ковалски не можеше да каже защо; само имаше чувството, че нещо помежду им сякаш се беше счупило — някаква бариера, за чието съществуване дори не беше подозирал.

Преди Мария да успее да прекоси ливадата, Киенге извика:

— Доктор Крандъл, чакайте! — Зоологът посочи към гората. — Елате да видите!

Тя погледна към Ковалски и надеждата озари лицето й. Обърна се към джунглата и Ковалски забърза след нея. Ако това беше фалшива аларма, това щеше да я съсипе. И той възнамеряваше да е до нея.

Настигна я и двамата отидоха заедно при Киенге. Зоологът отстъпи назад с огромна усмивка на лицето и махна с ръка, сякаш представяше дебютант.

Черна длан бутна едно палмово листо в зеления край на гората. Появи се мускулеста горила, опряна на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи се насочиха към тях. Почти срамежливо голямата маймуна излезе от гората на слънце. Отпусна се на задните си крака с наведена глава, подобно на тийнейджър, пропуснал вечерния си час.