Джеймс Роллинс - Последната одисея

Той се загледа през отворената врата към залязващото слънце.

„И спазих думата си“.

За съжаление, когато яхтата пристигна, той вече беше обзет от тревога. Бяха минали часове без никакви новини. Накрая безпокойството му се беше превърнало в подозрение. Той бе наредил на капитана да потегли с пълна скорост на север.

Инстинктът му не го беше излъгал, но той не беше преценил правилно времето.

„Зорницата“ тъкмо беше набрала пълна скорост, когато бе улучена от торпедо. Сега единственото му желание беше да се измъкне. Нищо друго не беше от значение.

Подводницата най-сетне се изравни с джета. Фират се прехвърли на нея и се отпусна тежко в седалката зад двамата оператори на съда, доверени Синове. Цялата задна част на подводницата беше за него.

Двигателят заръмжа и подводницата се плъзна плавно от трюма в морето. Фират преживя момент на клаустрофобична паника, когато водата се надигна и покри стъкления корпус. Отпусна се, когато подводницата потъна по-дълбоко, сменяйки ярката слънчева светлина със синкав здрач.

Затвори очи.

Планът беше да се насочат към брега, където щяха да го посрещнат съюзници и да го отведат на безопасно място. Едва след това щеше да планира отмъщението си.

Все пак си позволи да се наслади на мисълта какво ще направи на Елена Каргил.

„Може да я запиша. И да пратя записа на баща й“.

Но дори тези приятни мечти не успяха да заглушат тревогите му за това какво се е случило с екипа на Нехир.

Подводницата рязко се разтресе и това го изтръгна от унеса му.

— Какво стана? — попита той.

— Нещо ни удари отдолу — докладва единият пилот. — Вероятно акула, привлечена от суматохата. Не може да ни навреди.

Фират кимна и отново се облегна назад, раздразнен, че пилотът беше почувствал нуждата да го успокои с такъв снизходителен тон. Подводницата подскочи отново и той извика от изненада.

Опря ръце в стените и погледна към здрача навън. Далече долу нещо проблесна. Да не би отново да ги атакуваха? Това експлозия на друго торпедо ли беше?

Погледна от другата страна — и точно тогава пред очите му изникна чудовище. Фират се дръпна назад при вида му. Крокодилската глава беше с размерите на половината подводница. Немигащите й очи блестяха в мрака. Колкото и невъзможно да изглеждаше, главата беше обгърната от златни пламъци, които продължаваха на ярки каскади надолу по дългата, извиваща се като змия шия.

На Фират му се искаше да повярва, че това е някакъв кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Но екипажът също беше видял чудовището. Пилотът се опита да избяга, но главата ги подгони.

— Стреляй! — извика Фират.

Пилотите се окопитиха, обърнаха рязко подводницата и изстреляха и двете торпеда. Едното пропусна целта си, но другото улучи звяра в шията. Експлозията разтърси подводницата. Морето пламна достатъчно ярко, за да освети отсечената глава на чудовището, която потъваше в дълбините на океана.

Двамата Синове извикаха тържествуващо.

В следващия момент от другата страна се появи ново огнено привидение, после второ и още две. Те заобиколиха подводницата, очите им пламнаха по-силно, пламъците затанцуваха по-енергично.

И атакуваха.

Подводницата беше разкъсана. Огромни челюсти с три реда остри зъби захрускаха прозрачния купол. Стъклото се напука под натиска. После целият купол беше изтръгнат.

Водата нахлу и го изхвърли от подводницата в мрака. Налягането спука тъпанчетата му, смаза белите му дробове. Тялото му беше сграбчено и пронизано от остри зъби.

Но не това беше най-лошото.

Навсякъде около него избухнаха пламъци, които изгориха дрехите му, опърлиха кожата, подпалиха косата му. Очите му кипнаха. Изгаряше жив — във вода.

Фират се загърчи от болка, неспособен да повярва на случващото се. Едно нещо знаеше със сигурност.

Вместо той да намери Тартар…

„Адът намери мен“.

24 юли, 10:15

Тасиилак, Гренландия

Месец след събитията в Мароко Елена стоеше на ярката слънчева светлина на арктическото утро. Беше с пухено яке, но не искаше да го закопчава. От този връх тя се наслаждаваше на студения вятър, който хапеше бузите и пареше дробовете й при всяка глътка въздух. Караше я да се чувства като нова, като преродена.

„Което може и да е точно така“.

Пред нея скалата се спускаше стремглаво в дълбокия фиорд. Отпред се разкриваше гледка към замръзналата, напукана повърхност на ледника Хелхайм, реката от лед, която бавно се изсипваше в океана. Ярките слънчеви лъчи се отразяваха от него, разлагаха се на множество дъги, оцветяваха части от леда в зашеметяващо небесно синьо.