Джеймс Роллинс - Последната одисея

Елена се изправи, загледана в бавното преследване. Кой щеше да победи? Отговорът дойде след десетина секунди. Последните сили на мастифа се изчерпаха и той рухна на тесния бряг на притока с трясък на бронз. Остана да лежи там с опънат врат и отворена уста. Тялото му още пушеше, огънят гореше, но очевидно отслабваше.

Роу отскочи назад и тялото му се отпусна от облекчение.

Тялото на мастифа се сгърчи за последен път. Дълбоко от гърлото си той избълва нов ужас. Зейналата му паст избълва цяла река бронзови раци, които подпалиха реката и самите себе си.

Роу замръзна.

Вълната го достигна и се закатери по него. Остри крака се забиха дълбоко в плътта. Дрехите му се подпалиха. Роу се загърчи и завъртя, сякаш облечен в доспехи от горящ бронз.

Крещя много по-дълго от Кадир.

Елена бутна Чарли в другата посока и прошепна:

— Към лодката.

Трябваше да стигнат до катера, докато убийствената орда си имаше занимавка. Затичаха се покрай края на горящата гора, успоредно на притока, като използваха пушека и рева на пламъците за прикритие. Когато стигнаха лодката, Елена спря и изпъшка отчаяно.

— Какво има? — попита Чарли.

Тя посочи.

— Ключовете… у монсеньор Роу са.

— Mon Dieu — възкликна Чарли и скочи на борда. — Да не си въобразяваш, че нямам резервни? За какъв капитан ме мислиш?

Елена я последва.

„За адски добър“.

26 юни, 20:13

Висок Атлас, Мароко

„Шест минути или по-малко…“

Грей се нуждаеше от всяка секунда, за да успее.

Групата се изнесе със спринт в тронната зала. Дори Ковалски не изоставаше и караше на адреналин, макар и не толкова стабилно. Въпреки това мъкнеше пушката си и я стискаше така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Мария тичаше от едната му страна, Мак — от другата.

Бейли се изравни с Грей.

— Къде…?

В тронната зала затрещя автоматична стрелба. На десет метра отдясно някой се беше скрил в един страничен проход, отпуснат на коляно, с вдигнато към тях оръжие.

Когато всички се заковаха в средата на залата, снайперистът — беше жена — им извика:

— Къде е изходът? Казвайте веднага!

Грей разбра, че този въпрос я е спрял да не ги застреля на място. Жената искаше да се махне оттук не по-малко от самите тях.

— Нехир… — презрително изсумтя Ковалски.

Обхванат от ярост, едрият мъж вдигна оръжието си.

За да го обезкуражи, тя стреля отново, този път по-близо до групата. Мак извика и падна — кракът му се подгъна, когато един куршум го улучи в стъпалото. По каменния под пръсна кръв.

Сейчан използва момента да се извърти и да запрати Аги към снайперистката. Изненадана, маймунката запищя като банши, размахвайки ръце във въздуха. Също толкова изненадана — и очевидно вече напрегната и уплашена от онова, което явно бе преживяла, за да стигне дотук, — Нехир отскочи назад, като стреля безогледно по маймунката, но я пропусна в паниката си.

Ковалски се отпусна на коляно и изстреля откос FRAG-12 в страничния коридор. Експлозивните патрони задумкаха там, изпълвайки прохода с пушек и огън.

Ковалски понечи да смени позицията си, но Грей го настигна и бутна голямото оръжие настрани, за да не стреля отново. Тази огнева мощ можеше да им потрябва по-късно, а това беше последният им пълнител.

А и Сейчан вече се движеше с пистолет в ръка. Изчезна в облака дим и не след дълго се появи отново, като поклати намръщено глава.

Нехир беше изчезнала.

Грей си погледна часовника. Пет минути. Нямаха време да търсят жената. Той се обърна към Мак.

Климатологът го погледна измъчено.

— Мога да подскачам.

Мария вече го беше подхванала през кръста.

— Държа го.

Грей посочи изхода.

— Да се размърдаме.

Сейчан спря, колкото да вземе Аги. Маймунката изглеждаше вбесена и уплашена. Сейчан протегна ръка.

— Съжалявам за това, мъник — каза със същия успокояващ тон, с който говореше на Джак.

Аги изкряска, все още раздразнена, но скочи, покатери се на рамото й и се притисна в бузата й.

Грей поведе към изхода, като се молеше да им остава достатъчно време.

— Къде отиваме? — настоятелно попита Бейли.

Грей нямаше време да обяснява и посочи назад към троновете, докато излизаха.

— Отговорът беше там.

„Дано да съм прав“.

20:14

Нехир влачеше счупения си крак по коридора. Бедрената й кост стърчеше през панталона й. Зад себе си оставяше кървава диря. Като се подпираше с една ръка на стената, тя се мъкнеше навътре в двореца в търсене на утехата на сенките.