Джеймс Роллинс - Последната одисея

Чарли стигна една стърчаща от земята скала и се скри зад нея.

„И сега какво?“

Имаше само момент за мислене, след което гигантът стреля в посоката, от която беше извикала Елена. Вероятно си даваше сметка, че Чарли не представлява заплаха. Дори пълнителят й да беше напълно зареден, какво можеше да направи?

„А аз имам само два патрона“.

Тя се загледа в хеликоптера и допълнителните резервоари под фюзелажа му. Отново вдигна пистолета между дланите си.

„Само ме подкрепи, Господи“.

Надигна се от скривалището си, прицели се в резервоарите и стреля. Ако не друго, улучи. Забеляза искрата при капачката на резервоара, чу иззвъняването на куршума. После се обърна и се втурна презглава към гората. За разлика от холивудските филми, зад нея не последва огнена експлозия. Знаеше, че няма да има такава. През целия си живот се беше занимавала с двигатели.

Но както се беше надявала, някой друг беше гледал прекадено много филми. С крайчеца на окото си видя как Кадир приклекна зад камъка си след зрелищната й демонстрация на точна стрелба. Гигантът дори вдигна ръка пред лицето си, докато се скриваше.

Хитрият ход й даде необходимото време да измине половината път до гората. После видя как Кадир отново вдигна глава и погледна от хеликоптера към нея. Той вдигна автомата си, но нейният пистолет вече беше готов за стрелба. Чарли стреля към него и го накара отново да се скрие за момент.

Тя успя да стигне до началото на гората и да се хвърли в сенките. Изобщо не забави крачка — Елена вече тичаше на два-три метра от нея.

Изведнъж светът зад тях експлодира с оглушителен гръм и вълна нагорещен въздух.

„Какво? Да не би хеликоптерът наистина да е гръмнал?“

Последва втора експлозия отдясно. И трета отляво.

Чарли продължи да тича, без да обръща внимание на шибащите я клонки. Беше разбрала какво става. Кадир отново изстрелваше гранати по тях — само че този път запалителни.

Тя рискува да погледне назад.

Огнената стена се разпростираше зад нея и бързо се превръщаше в адски горски пожар. Силният северен вятър гонеше пушека през дърветата и той я обгръщаше, нагорещяваше въздуха, правеше дишането трудно. От дясната й страна Елена се закашля.

Чарли разбра намерението на Кадир.

„Подкарва ни обратно в посоката, от която дойдохме“.

26 юни, 19:38

Висок Атлас, Мароко

Грей стоеше в края на тунела пред неукрасена бронзова порта. Дори от една стъпка разстояние усещаше излъчващата се от нея горещина. Той протегна ръка и опита дръжката. Беше гореща, но се търпеше.

Спомни си загадъчното предупреждение на Хунайн.

Отвъд двореца, където огньовете на Хадес горят…

— Всички назад — каза той.

„Да видим дали това е мястото“.

Хвана дръжката с двете си ръце и задърпа с всички сили. Отначало вратата не помръдна; вероятно беше заключена като другите. Но после поддаде. Грей въздъхна с облекчение. Запъна крака и задърпа отново. Вратата беше плътен бронз с дебелина половин стъпка, достойна за банков трезор.

Изпъшка, когато я отвори — но не от усилието, а от непоносимата жега и сярната воня на гнили яйца, лъхащи от тъмния тунел. Въпреки това отвори вратата напълно.

— Ох, Господи — изстена Ковалски и помаха с длан пред лицето си. — Това наистина е ад.

Грей се изправи и се загледа в пещерата от другата страна. Залата беше гигантска, продължаваше сякаш безкрайно нагоре и на стотици метри наляво и надясно. От тавана, който едва се различаваше, висяха огромни сталактити.

Това не беше полираната и майсторски изваяна пещера на феаките, а домът на Хефест, истинска ковачница на Вулкан — огромна димяща индустриална работилница.

Грей поведе останалите в горещата пещера.

От двете страни стените бяха изсечени преди незнайно колко време на груби тераси, които продължаваха високо нагоре, а под тях имаше купчини отпадъци. Грей си представи мащабните минни дейности, извличането на така необходимите руди, метали и най-вече ценните фосфатни скали.

Продължиха напред, привлечени от червеникавото сияние по-навътре в пещерата. С всеки следващ метър температурата се покачваше. Скоро източникът на адската жега стана очевиден.

Голяма пукнатина разделяше пещерата на две. Много отдавна през нея беше прехвърлена гигантска каменна плоча, която да играе ролята на широк мост.

Грей приближи пукнатината и погледна надолу. Пропастта изглеждаше безкрайна, сякаш достигаше до центъра на Земята. Червеното сияние идваше отдолу. Жегата стана толкова силна, че само след няколко поемания на дъх трябваше да се дръпне назад.