Джеймс Роллинс - Последната одисея

Въпреки безобидния външен вид на множеството опасността беше очевидна. Много от създанията бяха непокътнати и се движеха решително и отмерено. Ярките пламъци нагорещяваха заплашително бронзовите им тела. И подобно на пазителите на града, създанията тук бяха привлечени от шума при портите на двореца. Те се насочиха твърдо натам, готови да защитят царството. Най-вероятно се бяха активирали, когато стрелбата на Ковалски беше разбила едната врата.

Грей изчака в залата да останат само няколко създания, предимно повредени, след което даде знак на всички да го последват. Затича се приведен към коридора, клекна в сенките и замаха с ръка на останалите.

Всички забързаха към него, като се движеха колкото се може по-безшумно.

След като се събраха, Грей ги поведе по засводения коридор, изсечен във варовика. Тунелът, осветен от дълга поредица факли, сякаш нямаше край. Никой не проговори, докато не се отдалечиха толкова, че вече чуваха единствено собствените си стъпки.

— Това определено води някъде — най-сетне прошепна Мак.

— Според мен това води отвъд двореца, както пише Хунайн — съгласи се отец Бейли.

Сейчан се почувства достатъчно сигурно, за да се освободи от душещата хватка на Аги. Маймунката запротестира шумно, но Сейчан й зашепна и я погали по гърба, което винаги успокояваше малкия Джак. Явно действаше и в този случай.

Мария забеляза опитите й да успокои Аги и протегна ръце.

— Искаш ли аз да го поема?

Сейчан се дръпна.

— Държа го.

Мария кимна, без да се засегне.

Грей обаче я погледна и повдигна вежда.

Сейчан не му обърна внимание. Не изпитваше необходимост да се обяснява. Може би желанието й да държи Аги до себе си беше някаква проява на майчински инстинкт, подтикван от хормони механизъм, който контролираше постъпките й, сякаш беше като автоматите в залата зад тях. Но Сейчан знаеше, че не е така. Ако Аги не беше дошъл, ако Чарли не го беше пратила, сега може би всички щяха да са мъртви.

Затова тя възнамеряваше да опази макака и да го върне на приемната му майка — разбира се, ако тя беше все още жива.

„А това е голямо ако“.

26 юни, 19:30

Висок Атлас, Мароко

Чарли се спотайваше в края на гората и стискаше пистолета между двете си длани, сякаш се молеше. Определено се нуждаеше от Божията закрила, но както се казва в старата максима, Бог помага на онези, които сами си помагат. И точно това беше планът.

Чарли се надяваше да си помогне.

— Внимавай — прошепна й Елена.

Чарли кимна. „Това също е част от плана“. Тя се загледа през откритата ливада към хеликоптера, който беше кацнал на зелената трева сред шубраците. Нямаше представа как се управлява такава машина, но не затова беше дошла тук. През последните двайсет минути беше водила Елена на север през гъстата гора. Ако не друго, бяха успели да се отърват от въоръжения гигант Кадир.

„Поне засега“.

Но Чарли не можеше да разчита, че късметът ще се задържи вечно, особено ако въоръженият отряд се върне от изследването на пещерата и започне да претърсва района. Не й оставаха много патрони и планът беше да се въоръжи, след което да продължат на север в планините. Би предпочела да тръгнат на юг към далечната Сус, но беше по-трудно, тъй като пътят им беше блокиран от притока, по който бяха дошли с лодката.

А и по принцип северният маршрут беше за предпочитане. По-нагоре гората ставаше по-гъста и предлагаше повече места за укриване. Освен това тя знаеше, че един от хеликоптерите е кацнал там.

Тръгна към изоставения хеликоптер. Трябваше да стигне до него, да провери за оръжия и може би за радиостанция, след което да продължат напред. Въпреки това изчака цели три минути, като се оглеждаше и за най-малкото движение. Сух северен вятър люлееше тревата и засилваше тревогата й. Накрая Чарли реши, че е чакала достатъчно.

„Трябва да рискувам“.

— Остани скрита — каза тя на Елена.

Елена кимна и отстъпи по-навътре в сенките.

Чарли се изправи и се затича през поляната, като заобикаляше камъни и храсти. Беше нащрек за евентуална заплаха. Около хеликоптера обаче нищо не помръдваше. Съсредоточена върху машината, тя не го забеляза.

Елена обаче го видя.

— Отляво! — извика тя от скривалището си.

Чарли й се доверяваше достатъчно, за да скочи напред с главата и да се претърколи във високата трева. Откъм реката проехтяха изстрели; куршумите профучаха над нея. Чарли зърна за миг гигантска фигура да се надига зад един покрит с мъх камък на речния бряг. Кадир явно беше очаквал действията й и бе тръгнал направо срещу течението. Предпазливото приближаване на Чарли беше дало на кучия син предостатъчно време да заложи засадата си.