Джеймс Роллинс - Последната одисея

Подобно на Нехир, той също беше осъзнал, че единствената им надежда е да се махнат от военната зона, което означаваше, че трябва да се промъкнат незабелязано до следващото ниво. Нехир кимна и го остави да води. Той тръгна по заобиколен път, който ги принуждаваше на някои места да се провират между сградите. Но колкото по-тясно, толкова по-добре. Така едрите ловци не можеха да се доберат до тях.

Накрая успяха да стигнат до едно стълбище, което минаваше между нивата. Ахмед й махна да тръгне първа. Нехир не възрази и се спусна бързо в по-тихите сенки на долното ниво. Ахмед я следваше по петите, водейки останалите. Когато стигнаха края на стълбището, тя се обърна и видя как последният от групата беше грабнат отзад и вдигнат във въздуха.

Синът зарита и запищя в обятията на висока бронзова жена.

Прекрасно изваяното й лице отразяваше пламъците на града. Жената обърна Сина в обятията си и се наведе, сякаш искаше да го целуне, но не с устни. От косите, обрамчващи лицето й, се появиха десетина бронзови усойници, плюещи зелено масло и огън. Те поразиха мъжа в гърлото и лицето. Едва тогава Медуза се изправи и вдигна високо пленника си. От раните му лумнаха пламъци, а плътта му почерня от разпростиращата се огнена отрова.

После лицето на Сина експлодира, откъсвайки плътта от черепа.

Ахмед сграбчи Нехир за рамото и я дръпна в сенките. Тя забърза напред. Чу зад себе си тежкото тупване на тяло върху камъните — Медуза беше захвърлила плячката си.

Нехир с облекчение се скри в плътните сенки и мислено благодари на Аллах, че я е пощадил. Заедно с двамата мъже продължи по най-тъмния маршрут през нивото, оставяйки след себе си ужасите и кръвопролитията. Нехир поглеждаше нагоре, като от време на време зърваше блестящия дворец и златната му порта.

Вече разбираше защо врагът беше атакувал така решително вратите.

„Търсят друг изход“.

Тази мисъл беше достатъчна да я пришпори напред. Нехир възнамеряваше да живее. Но онова, което я подкрепяше най-силно, което сдържаше бушуващия в нея ужас, беше едно по-силно желание. Тя си представи капана. Знаеше кой го е заложил. И сега имаше и друга мисия освен оцеляването.

Отмъщение.

19:24

Скрита зад един златен трон, Сейчан правеше всичко по силите си да накара Аги да мълчи. Остави макака да стиска гърлото й. Аги цвърчеше в шията й, а тя беше доближила устни до ушите му и шепнеше тихо, като се мъчеше да го успокои с топлината на дъха си.

Ковалски помагаше по-малко и от маймунката.

— Това е адски сбъркано — прошепна той до нея, без да откъсва поглед от главната зала.

Мария го сръчка с лакът да замълчи. Грей, Мак и Бейли бяха приклекнали на няколко метра от тях зад другия трон.

Преди минути групата се беше разделила, за да огледа набързо каменните коридори от двете страни на високото каменно огнище. Екипът на Сейчан беше осветил с фенерчетата си левия тунел и бе открил само малко помещение, което не изглеждаше особено обещаващо.

Грей беше изкарал по-голям късмет и им бе махнал да отидат при него. Но докато групата на Сейчан се насочваше към него, тронната зала прие нови гости, които ги принудиха да се скрият.

Разнородните бронзови фигури продължаваха да излизат в залата от съседните коридори и галерии. Сейчан вече беше преброила няколко десетки. По-рано групата беше чула създанията да се мотаят и дрънчат в дълбините на двореца, бавно приближавайки тронната зала.

За разлика от бронзовите ужаси отвън, тези бяха човекоподобни — мъже и жени с отдавна потъмнели от времето лица. Бяха изработени с дълги туники, препасани с колани на кръста. Косите на жените бяха сплетени и украсени с цветя. Някои от мъжете имаха високи шлемове с гребени и носеха щитове. По всяка вероятност тези по-малки създания бяха прислужвали навремето на владетелската фамилия.

Сейчан предполагаше, че вижда най-правдоподобното пресъздаване на феаките. За съжаление механизмите, които задвижваха тези конструкти, бяха по-деликатни от тези на едрите създания отвън. Те не бяха издържали толкова добре на изпитанията на времето. Някои тътреха крака, куцаха или вървяха с вяло отпуснати ръце.

Но тези мъже и жени не бяха най-тъжната гледка.

Сред тях имаше и бронзови деца. Някои от тях също бяха повредени и се мъкнеха като отдавна забравени и ръждясали играчки. Сейчан си помисли, че вероятно са били изработени, за да играят с децата на владетелите. Имаше дори потъмнели от времето бебета — малки бронзови херувими с червени бузи и дебели ръчички и крачета, които пристъпваха тромаво или пълзяха по каменния под на залата.