Джеймс Роллинс - Последната одисея

Грей продължаваше да изглежда не особено убеден.

— Гърците са били много по-напреднали, отколкото си мислят повечето хора — продължи с доводите си Бейли. — Те са били майстори на хидравликата и пневматиката. Създавали са сложни щипци и кранове, зъбни предавки и колела, карданени валове и помпи. Затова е възможно феаките, които са били мореплаватели и най-отдалечените от всички хора, да са събрали тези познания и да са градили върху тях в изолация.

И ако накрая са открили, случайно или не, силен източник на енергия, може би това им е позволило да направят голям технологичен скок напред.

— И са скочили прекалено далече — обади се Мак и кимна към тъмния пуст град, когато най-сетне стигнаха до края на стълбището.

— Е, определено са научили нещо — каза Джо. — В това поне няма съмнение.

Мария се замисли над думите им. От работата си върху примитивната антропология знаеше, че знанието наистина се предава от една култура на друга. Когато някъде по света периодът на открития приключи, той се поема от някой друг. В Западния свят факелът на изобретенията се предал от гърците на римляните. А след падането на Римската империя се пренесъл в арабския свят и дал начало на Златния век на исляма. После, когато векът потънал в мрак, Европа отново понесла факела напред.

Възможно ли беше този народ на мореплаватели да е направил целия този скок сам?

Или е действала и нечия друга ръка?

Преди две години Мария беше въвлечена в друго приключение със „Сигма“, по време на което бе срещнала Джо и където Баако беше изиграл важна роля. Тогава „Сигма“ бяха попаднали на следите на загадъчни учители от древността. Хора, които шумерските текстове наричаха Наблюдателите — тайна група, която се появяваше отново и в еврейските текстове.

Тя огледа тъмния град около нея.

„Дали това място не е още едно свидетелство за влиянието на Наблюдателите?“

Така или иначе, независимо дали се бяха научили сами, или ги бяха научили някакви неизвестни учители, феаките определено бяха създали чудеса.

Както чудесни, така и чудовищни.

Дългото стълбище свършваше в огромна полирана купа във варовика. Празно езеро, широко може би четиристотин метра и дълбоко двеста. Другите стълбища също свършваха тук. По ръба на празния басейн имаше кръг от стотици гигантски бронзови риби с тъмни люспи. Всички имаха извити нагоре опашки и бяха поставени под ъгъл, с вдигнати глави и отворени уста.

Мария си представи как от отворените им усти блика вода — стотици фонтани, пълнещи огромното закрито езеро. Точно над него на тавана имаше бронзов диск, който би трябвало да изобразява слънцето.

Мария си представи как обитателите на града си устройват пикници под това студено слънце, родители, гледащи как децата им се плискат във водите и скачат под струите на фонтаните. Как малки лодки се носят по спокойните води.

Беше наистина чудесно.

Но и чудовищно.

Срещу портите на двореца над сухата купа се издигаше една последна бронзова скулптура. Извисяваше се колкото триетажна сграда, кацнала на ръба на езерото; предните крайници с огромни нокти бяха потопени в него, сякаш създанието се канеше да навлезе в купата. Фигурата приличаше на някаква чудовищна майка на стотиците бронзови риби — звяр амфибия с шест дълги шии, които се виеха високо над езерото и завършваха с глави на крокодили.

Мария се загледа нагоре към отворените челюсти с остри като на акула зъби.

„Е, може пък децата да не са обичали да си играят тук“.

И това не беше единствената опасност.

Джо посочи с оръжието си средата на езерото, където зееше огромна дупка.

— Знаеш ли, може би онова там е истинският вход към Ада.

Като се имаше предвид колко гладки и стръмни бяха стените тук, никой не изгаряше от желание да слезе долу и да погледне.

„Особено когато времето ни изтича“.

Грей отново ги подкани да се размърдат и посочи покрай ръба на езерото към едно по-тясно стълбище, което водеше нагоре към двореца. Стъпалата му отразяваха светлината на фенерите им.

— Струва ми се, че и те са златни — отбеляза Мак.

— Явно на местните владетели червеният килим не им е бил достатъчен — промърмори Джо.

Тръгнаха бързо покрай езерото към стъпалата — и изведнъж в огромното пространство отекна оглушителен гръм. Всички замръзнаха за момент и се спогледаха. С изключение на Аги, който изкряска от рамото на Сейчан и скри лице в шията й.

Джо поклати глава.

— Май си имаме компания.