Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Аз не съм просто свещеник, както казвате. Аз съм от Църквата на Тома. Ние се придържаме към принципа Търсете и ще намерите, което означава, че отказваме да седим и да бездействаме. Вместо това нашите членове активно търсят пътя, който Бог е избрал за нас. Точно това направих и аз.

— За да доведете края на света — каза Елена.

— За да положим огнените основи за завръщането на Христос — поправи я Роу. — Виждал съм зверствата, извършвани от хората. Едни към други. Към планетата. От десетилетия като археолог, историк и префект на най-секретната библиотека на Църквата аз наблюдавах и записвах упадъка на човечеството. Гледах как положението се влошава. Краят е близо. Не го ли усещате? Лудостта, жестокостта. И аз отказвам да седя и да чакам, без да предприема каквото и да било. Възнамерявам да живея достатъчно дълго, за да видя завръщането на Христос, когато светът ще бъде пречистен от несъвършенствата и покварата.

Марли скръсти ръце на гърдите си.

— Аха, oui, значи сте нетърпелив. Това искате да кажете.

Елена трябваше да сложи длан на устата си, за да не се разсмее. С огромно задоволство видя ужасената физиономия на монсеньора, която бързо премина в гняв. Роу се принуди да изсумти и да се извърне.

— Изглежда по-добре да се борим за човечеството, отколкото да лежим и да чакаме Бог да ни спаси — промърмори под нос Марли и погледна Елена. — N’est-ce pas?

Елена кимна. „Определено“.

Но други не споделяха това мнение.

Елена се обърна към скалата. По нея вече се катереха дребни черни фигури. Тя се замоли Джо и приятелите му да намерят къде да се скрият, та дори това да означаваше да навлязат зад вратите на Ада.

Защото едно беше сигурно.

„Времето им изтича“.

18:18

Сейчан беше приклекнала до едната бронзова врата, недалеч от лапата на гигантското куче. Басейнът на олтара в пещерата беше помръкнал до тъмночервено. Вратите на Тартар обаче не помръдваха. По-рано тя се беше опитала да ги затвори, но те като че ли бяха застопорени от някакъв скрит механизъм.

Чу стърженето на подметки по камък и разбра, че ще се наложи да даде последен отпор тук. Ако не друго, щеше да спечели на останалите колкото се може повече време да намерят някакво убежище.

„И поне не съм сама“.

Силни тънки ръце стискаха гърлото й. Аги беше кацнал на рамото й, усетил опасността или най-малко напрежението на Сейчан. Сърцето й биеше лудо, по кожата й бяха избили мънички капчици пот. Преди малко се беше опитала да накара маймуната да избяга в тунела, но Аги все се връщаше при нея.

„Така да бъде“.

Очите й бяха свикнали с полумрака и слънчевата светлина, която проникваше между камъните на входа, беше ослепително ярка. Сейчан забеляза някаква сянка да преминава през това сияние, насочвайки се към по-широката цепнатина.

После още една.

„Започва се“.

Вдигна пистолета по-високо, като опря рамо на бронзовата врата, за да може да се прицелва по-добре. Изведнъж усети през тялото й да минава някакво трептене, предавано от вратата. Пистолетът заигра в ръката й.

Сейчан се изправи и се дръпна назад.

Двете врати се раздвижиха със стон на предавки.

„Най-сетне…“

Тя отстъпи, но бързо забеляза, че вратите се затварят прекалено бавно. Другите скоро щяха да влязат в пещерата и да минат през тях, ако изоставеше поста си. Затова Сейчан остана на мястото си и отново вдигна пистолета. И веднага щом промъкващите се сенки стигнаха цепнатината при купчината канари, стреля.

Един-единствен куршум.

Но не към входа.

Сейчан улучи едно от гърнетата с Маслото на Медея. Силният гърмеж накара натрапниците да се дръпнат от входа на пещерата. За съжаление куршумът не възпламени съдържанието на гърнето. Съдът просто се пръсна на парчета, разливайки слабо светещото масло по пода на пещерата.

„Значи е време за план Б“.

Аги се вкопчи още по-силно в нея, пречеше й да диша. Сейчан отстъпи още по-навътре в тунела, за да не бъде смазана от затварящите се врати, и с това изгуби от поглед входа на пещерата.

Някой стреля напосоки и куршумите рикошираха със звън от бронза. Сейчан приклекна и отвърна на огъня, като дръпна два пъти спусъка, колкото да държи противника в напрежение.

Остана да чака толкова, колкото можеше. Двете врати още бяха на десетина метра една от друга и се затваряха с вбесяваща мудност.

„Хайде…“

Две тъмни фигури изскочиха в полезрението й, като се мъчеха да стигнат до дъното на пещерата с намерението да я подложат на кръстосан огън и да не й дадат възможност да се скрие. Сейчан не си направи труда да стреля по тях. Вместо това грабна бутилката си вода, махна капачката със зъби и я метна като граната през вратите в пещерата. Тя падна, отскочи и се търкулна към светещата локва.