Джеймс Роллинс - Последната одисея

Бейли спря и обясни:

— Харон е лодкарят, който е прекарвал душите на умрелите през река Стикс до Царството на Хадес.

— А каква е цената, за която се говореше? — попита Ковалски.

— Явно по-голяма от обичайната монета, за която се говори в митовете. — Бейли се обърна към стената и продължи да превежда: — „Най-храбрият от всички, който е готов да даде живота си за брата си, трябва да прекоси отровното езеро. Така накарахме Тартар да заспи. Аллах да лагослови Абд ал-Кадир за саможертвата му. В негова памет използвах знанията на братята ми — ние, които се наричаме Бану Муса, — за да измисля последно средство. Така че знай, скъпи пътнико, че ако събудиш Тартар, ще е за последен път. Предупреден си“.

— Накрая се е подписал като Хунайн ибн Муса ибн Шакир. — Бейли въздъхна и отстъпи крачка назад. — Капитанът явно си е тръгнал оттук с последния си кораб, пълен с доказателства за откритието си и може би с желанието да предупреди света.

— А после буря е отнесла кораба от курса му — каза Грей. — И това му е дало време да премисли дали си заслужава да донася смъртоносния си товар на света.

— Може също да е решил, че бурята е знак от Аллах — рече Бейли. — Сигурно се е запитал дали Божията ръка не го е наказала, като го е отклонила от пътя му също като Одисей, за да предпази света.

Мак посочи стената.

— А какво означават последните му думи?

Грей погледна надписа.

— Изглежда, че Хунайн е задействал някакъв предпазен механизъм в системите на града. Не само за да го изключи, но и да го унищожи напълно, ако някой се осмели отново да влезе тук.

Ковалски посочи назад към тунела.

— Тогава по-добре да не го правим.

Грей укроти изгарящото го любопитство и кимна.

— Най-добре да се връщаме.

Ковалски въздъхна с облекчение и изгледа намръщено тъмния град.

— Само дано не сме закъснели.

26 юни, 18:15

Висок Атлас, Мароко

Елена се оказа затворена в поредната лодка.

Стоеше в малката кабина на някакъв алуминиев катер на брега на плитка река. Делеше помещението с друга пленница, капитанът на катера — млада жена с гащеризон и каубойска шапка. Непознатата беше скръстила ръцете си на гърдите и гледаше намръщено.

Двете бяха охранявани от Кадир, който стоеше отвън на кърмата. Пазачът им носеше черна броня от кевлар, каска и голям автомат, под чиято цев беше монтиран гранатомет. Освен това на гърба си имаше мачете.

Други двама войници на Муса — Син и Дъщеря — стояха при носа на катера, въоръжени с автомати. Те предимно наблюдаваха отвесната скала наблизо и вероятно бяха разочаровани, че няма да участват в предстоящия щурм.

Елена погледна през предния прозорец на кабината. Нехир водеше двайсет или повече войници към скалата — целия си батальон с изключение на тримата, оставени да пазят пленниците.

И един друг.

Монсеньор Роу стоеше на прага на кабината. В едната си ръка държеше ключовете на лодката. Другата пленница, която се казваше Чарли Изем, не сваляше поглед от тях. Роу не обръщаше внимание на капитана, а гледаше към отвесната скала. Вероятно и той беше раздразнен, че са го оставили тук да чака какво ще открият.

Елена го изгледа кръвнишки.

— Откъде разбрахте, че другите са тук? Кой ви съобщи?

Роу въздъхна и я погледна.

— Всъщност нямаше да сме тук, ако не бяхте вие, доктор Каргил.

— Аз ли?

— Вие помогнахте на Джоузеф Ковалски да избяга.

— Не разбирам какво…?

— Докато обработваха раната от изгарянето на бедрото му, медиците тайно му имплантираха проследяващо устройство. — Роу предпазливо докосна превръзката под тънката си риза. — Повярвайте, покрай силната болка изобщо не е забелязал вкарването на импланта. Сигурно си е помислил, че му слагат антибиотици или обезболяващо.

Елена си представи превръзката на крака на Джо. Беше се смятала за хитра, че се е сетила да скрие бронзовите игли в нея. Но очевидно не бе единствената, решила да използва раната му за своите тайни цели.

— Изгубихме господин Ковалски, когато той се озова във водата и блокира предаването на импланта. След това успя да избяга извън обхвата му. Така че временно го изгубихме. — Роу отново погледна към скалите. — Допреди малко.

Елена се облегна на стената на кабината.

„Ако Джо не беше избягал…“

Марли наруши настъпилата тишина.

— Вие сте свещеник, поп — рече тя. — Защо помагате на тези batards?

Роу се намръщи и я измери с поглед, сякаш се мъчеше да реши дали си заслужава да й отговори.