Джеймс Роллинс - Последната одисея

Въпреки това усети, че нещо не е наред. Хеликоптерът приличаше досущ на онзи, който беше прелетял преди минута.

„Ако е същият, защо се връща толкова скоро?“

Да не би да имаха някаква извънредна ситуация на борда? Докато го гледаше как минава, чу промяна в рева на двигателите. Машината направи широк кръг и увисна във въздуха, сякаш се опитваше да кацне на някоя от ливадите надолу по течението.

„Ако са в беда, дали да не ида да видя дали се нуждаят от помощ?“

Погледна си часовника. Пътниците й бяха тръгнали преди много време. Нямаше представа кога възнамеряват да се върнат. Беше ги зърнала за момент да се катерят по отвесната скала и да изчезват в някаква пещера. Кой знае колко дълбоко бяха навлезли в нея?

Сигурно имаше време да стигне до хеликоптера, но се боеше, че може да не успее да се върне, за да вземе пътниците си.

А и по-важното беше, че имаше чувството, че нещо не е наред. Ако наистина имаше някакъв спешен случай, защо другият хеликоптер също не се връщаше.

„Не, нещо не е наред“.

Чарли тръгна към кабината да вземе бинокъл, за да огледа по-добре машината, когато кацне.

Аги изкряска към нея от малката си постелка, по която бяха разхвърляни костилки от маслини.

— Всичко е наред, mon cheri.

Взе окачения на една кука бинокъл. Преди да успее да се обърне обратно към кърмата, забеляза някакво движение сред дърветата.

Инстинктивно приклекна и вдигна бинокъла.

В далечината тъмни фигури се движеха потайно през кедровата гора към нея. С вдигнати автомати. Бяха поне десетина.

„Merde“ — изруга тя.

Какви бяха тези? Крадци? Главорези? Ловци на роби?

Замисли се трескаво, обзета от леден ужас. Трябваше да предупреди своите хора. Но как? Посегна към пистолета на кръста си. Изстрел във въздуха можеше да даде знак на пътниците й, но и щеше да издаде на врага, че е въоръжена.

„По-добре не“.

И без това те бяха много и с по-мощни оръжия.

Чарли свали кобура, огледа се и го пъхна под постелката на Аги. Той вече беше усетил, че нещо не е наред, и бе скочил на рамото й. Чарли се страхуваше за него — знаеше, че най-вероятно ще бъде застрелян на място. Отнесе го до отворения прозорец на кабината, от другата страна на въоръжените фигури.

Вдигна Аги и го бутна навън. Той се вкопчи в ръба и се опита да се върне при нея.

— Не — сгълча го тя и посочи. — Скрий се. В гората.

Малкото му лице се изкриви от страх.

„Какво ще правя?“

Изведнъж й хрумна идея. Беше отгледала Аги от новороден и го бе хранила с биберон. Той знаеше чудесно думата мляко. Чарли дори го беше научила сам да си взима бутилката, когато нямаше време тя да го храни.

Представи си жената на име Сейчан и безкрайния интерес, който беше проявил Аги към нея. Отстъпи назад, докосна едната си гърда и посочи към скалите.

— Намери мама. Тя има мляко за теб.

Думата предизвика желаната реакция. Страхът на лицето му се смени с надежда.

— Точно така. — Чарли леко го освободи от прозореца и го побутна към брега. — Иди за мляко.

Той погледна колебливо първо нея, после към скалите, разкъсван от страха да я остави и обещанието за топло мляко, което винаги означаваше безопасност и обич.

— Хайде, върви.

Аги тихичко изписка, скочи от лодката и моментално изчезна в гората. Чарли знаеше, че макаките имат много остро обоняние, и се надяваше, че Аги ще използва своето, за да стигне до останалите.

Тя се загледа в гората. Вече чуваше стъпки от другата страна на лодката.

„Бягай, лъвчето ми, бягай“.

18:09

Сейчан обикаляше бавно горящия олтар. Беше гледала как другите изчезват в големия тунел и светлините на фенерите им угасват след завоя.

„Колко време ще се бавят?“

Всеки път, когато минаваше покрай тунела, напрягаше слух за някакъв намек за проблем. За стрелба, викове, експлозии. Но единственото, което чуваше, беше ревът на пламъците зад нея. Той отекваше в затвореното пространство като някакъв затворен звяр. Поне силата му намаляваше. Пламъците вече не бяха толкова високи — достигаха до раменете й, а маслото в бронзовия басейн бавно намаляваше.

Сейчан направи още една обиколка.

Когато стигна купчината камъни, някакъв шум привлече вниманието й към входа на пещерата. Отвън се чуваше трескаво драскане на нокти. Сейчан си спомни описанието на Мак на бронзовите раци.

Приклекна, вдигнала пистолета си.

Иззад камъните изскочи дребна фигура. Появи се внезапно, отскочи от стената и се хвърли към нея. Сейчан свали пистолета, когато малкият кафяв макак изтича и скочи. Успя да улови Аги в обятията си.