Джеймс Роллинс - Последната одисея

Някаква суматоха откъсна вниманието й от клисурата.

Тя свали бинокъла и погледна покрай брат си към пилотската кабина. Вторият пилот се беше обърнал назад и възбудено махаше с ръка в посоката, от която бяха дошли. Развълнуваните му думи достигнаха до нея.

Сърцето й заби още по-силно.

— Намери място за кацане — нареди тя. Представи си малкия катер в реката. — Обади се на другите да се връщат и да кацнат южно от лодката.

Искаше врагът да се озове притиснат между двете групи.

Обърна се към Елена и изпита наслада от уплашената й физиономия.

„Скоро всичко ще приключи“.

17:55

От възбудения разговор между Нехир и пилотите Елена разбра, че нещо внезапно се е променило. Ревът на двигателите обаче заглушаваше думите. Все пак жестокият блясък в очите на Нехир, когато тя се обърна към нея, не вещаеше нищо добро.

Елена не беше единствената, която го забеляза.

Седящият срещу нея монсеньор Роу се обърна към Нехир.

— Какво има?

Погледът на Нехир не се откъсна от Елена.

— Току-що уловихме сигнал! — извика му тя. — Американците вече са тук.

„Сигнал?“

Роу се вцепени.

— Как? Къде са?

Нехир посочи назад в посоката, от която бяха дошли.

— Изглежда, че са открили нещо.

Елена се отпусна в седалката си с пресъхнала уста и впери поглед в Роу. Изглежда, монсеньорът не беше единственият предател.

В групата на Джо също имаше шпионин.

26 юни, 17:58

Висок Атлас, Мароко

Ковалски вдигна ципа си и се върна в пещерата, следван от Мак и отец Бейли.

„Така е много по-добре…“

— Готов съм — обяви той на останалите.

Мария поклати глава. Двете със Сейчан проверяваха снаряжението си и изпробваха фенерчетата.

— Защо мъжете все оповестяват на висок глас, че са се изпикали?

Ковалски възнегодува.

— Лодчицата на Марли нямаше тоалетна. Човек не може да стиска вечно.

Грейс стоеше при отворената порта, насочил лъча на фенера си към дълбините на Ада.

— Вижте това — извика им той.

Групата събра нещата си, взе фенерчетата и отиде при него.

Зад тях златните пламъци продължаваха да танцуват върху олтара, но лъчите на фенерите разкриха нова гледка от двете страни на отворената врата. Прекрачиха прага, за да разгледат по-добре. Две тромави бронзови фигури, два пъти по-големи от Ковалски, клечаха на масивните си бутове, подпрели се на лапи колкото подноси със сребърни коси вместо нокти. Високо горе главите им бяха приведени, с муцуни върху гърдите, сякаш спяха. Очите като черни диаманти обаче си оставаха отворени и се взираха в събралите се долу.

— „Златни и сребърни псета по две от страните стояха…“ — тихо промълви Бейли, сякаш се боеше да не събуди зверовете.

Ковалски позна думите. Елена беше цитирала този откъс от „Одисея“.

— Кучетата, които пазят портите на феаките.

— Трябва да са те — каза Бейли. Пламъците, които все още танцуваха върху олтара, се отразяваха в изпълнените му с благоговение очи. — Историята за тези кучета явно е стигнала до Гърция и е била предавана от поколение на поколение, докато накрая не е станала част от епоса на Омир.

— Което ме кара да се запитам какво ли друго от него може да е истина — развълнувано и в същото време разтревожено каза Грей.

— Има само един начин да разберем. — Ковалски насочи фенера си напред, където навлизащият в планината тунел завиваше. Проходът беше достатъчно голям да караш танк по него.

Преди да продължат, Грей погледна назад към бронзовата пещера.

— Някой трябва да остане тук. Ако огънят изгасне, вратите може да се затворят сами.

„И да ни затворят в ада? Я по-добре не“.

— Аз ще остана — предложи Сейчан.

Грей като че ли понечи да възрази. Дори огледа групата. Знаеше обаче истината не по-зле от Ковалски. Имаха нужда от някой, който да им пази гърба, човек, на когото имат доверие, особено ако адът се отприщи — което в случая можеше да се случи и дословно.

Накрая Грей кимна.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха по тъмния тунел.

Мария се изравни с Ковалски и пъхна ръка в неговата.

— Определено ме водиш на интересни места.

— Така ли?

Тя кимна напред.

— Този път до ада и обратно.

— Радвам се, че си развълнувана. — Той стисна леко ръката й. — Но аз лично с нетърпение чакам онова „обратно“.

18:04

От кърмата на катера си Чарли гледаше как един хеликоптер минава с рев над нея и продължава по дължината на клисурата. Беше уикенд и туристическите компании очевидно бяха заети да превозват хора от жегата на Агадир до прохладните езера и извори на намиращата се недалеч на север Райска долина.