Джеймс Роллинс - Последната одисея

Маймунката беше задъхана, огромните й кръгли очи се стрелкаха към слънчевата светлина навън.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

Една космата ръка се уви около гърлото й. Аги се покатери нагоре, вкопчен в рамото й. Несъмнено се нуждаеше от утеха. Сейчан го отнесе при изхода и предпазливо погледна навън. Знаеше, че Аги не е дошъл тук по своя воля.

От високата си позиция можеше да види катера — само че сега Чарли си имаше компания. Група хора в черно бойно облекло бяха завладели лодката. Други приближаваха през гората от юг.

„Двайсет до трийсет“.

Ясно беше, че не са местни крадци или разбойници.

„Намерили са ни“.

Нямаше време да се чуди как. Имаше по-важна задача, особено след като видя как някой на кърмата на катера посочва към нея. Онези на палубата скочиха и тръгнаха през гората към нея.

Сейчан отстъпи в бронзовата пещера. Нямаше начин да успее да задържи толкова много противници с един-единствен пистолет и няколко ножа за мятане, въпреки че високата й позиция й даваше известно предимство. Противниците имаха автомати, а вероятно и гранати. Бързо щяха да й видят сметката. За да предпази останалите, тя имаше само една възможност.

Погледна към отворените врати.

„Трябва да ги затворя“.

Надяваше се, че Грей е прав, че огънят държи вратите отворени. Прибра пистолета в кобура и като поддържаше Аги на рамото си, отиде при строшените парчета керамика. Вдигна най-голямото, в което още имаше останало черно масло. Беше тежко, адски тежко, но притокът на адреналин й даваше допълнително сили.

Замъкна с две ръце парчето до олтара и изсипа черното масло в басейна. То се плисна върху пламъците и бързо ги задуши. В пещерата настъпи мрак.

— Хайде, мъник.

Сейчан се втурна към бронзовите врати и се хвърли през тях. Спря между двете огромни кучета пазачи и се обърна. Зачака вратите да се затворят, но те си оставаха упорито отворени.

„Да не би Грей да греши?“

Стисна зъби, мъчейки се да прецени дали да се затича след другите, или да остане тук и да пази входа. Бързо взе решение.

„По-добре да остана“.

Знаеше, че една престрелка тук ще предупреди Грей за опасността. Нямаше нужда да тича навътре по тунела. Но не това беше реалната причина да остане.

„Грей не греши“.

Впери поглед към тъмната пещера, осветявана единствено от слънчевите лъчи, проникващи през тесния отвор. Бронзовият басейн в каменния олтар светеше в глухо оранжево. Беше все още нагорещен — може би достатъчно, за да държи вратите отворени.

Сейчан разбираше истината.

„Трябва да удържа, докато онова нещо не изстине“.

Едва тогава вратите щяха да се затворят.

Пристъпи до стената и извади пистолета си.

„Мога ли да издържа толкова?“

Аги тихо изписка в ухото й, сякаш искаше да я поправи.

Правилно.

„Можем ли да издържим толкова?“

26 юни, 18:10

Висок Атлас, Мароко

Грей стоеше на тъмния праг на Ада.

Големият тунел свършваше с широка тераса, гледаща към колосална зала. Пространството беше приблизително овално, широко около четиристотин метра и може би два пъти по-дълго. Трудно беше да определи точно размерите му. Дори лъчите на фенерите им едва осветяваха отсрещната стена.

— Изумително — прошепна Мария.

Ковалски изсумтя в знак на съгласие.

Групата освети около себе си.

Пещерата приличаше на естествена, но много отдавна варовиковите й повърхности явно бяха полирани до съвършена гладкост. А след това върху това празно платно някой беше изсякъл непрекъснат барелеф. Стените бяха покрити с кедрова гора; по клоните скачаха маймуни, а между дърветата се спотайваха по-едри зверове, различими предимно по подобните им на дискове очи. Върху тавана бяха изобразени облаци и летящи соколи и морски птици. Имаше дори тъмно слънце, представено от вграден във варовика бронзов диск.

Но това художествено великолепие беше само частица от чудесата долу.

Застанала при каменния парапет, групата имаше отличен изглед към града, простиращ се долу. Той се спускаше на големи стъпала под терасата и по тях имаше стотици къщи. Повечето бяха едноетажни, както правоъгълни, така и кръгли. Други бяха струпани накриво, подобно на наредени от дете кубчета. Но много повече се издигаха във високи изваяни кули с издадени навън покриви.

Грей разпозна формата на тези постройки. Беше ги виждал и преди. Загледа се към една наблизо и освети с фенера си тъмните й стени.

— Това са почти точни копия на нурагите от Сардиния. Кулите, които гърците са наричали дайдалеи.