Джеймс Роллинс - Последната одисея

Грей подкара всички към него.

Посочи надолу по варовиковите стъпала към златните врати на двореца, намиращи се в средата на отсрещния склон.

— Надолу и после пак нагоре. Разстоянието е около четиристотин метра. Но трябва да се движим бързо.

— Ами ако не успеем да влезем в двореца? — попита Мак, който беше забелязал, че тунелът в началото на стълбището е затворен от бронзова врата. — Ами ако всички изходи са затворени като този?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Грей. — Да тръгваме.

С фенер в ръка той поведе останалите надолу по стъпалата. Стълбището беше широко двайсетина метра, подобно на другите четири, които разделяха града на големи секции. Ако се съдеше по леките вдлъбнатини във варовика, феаките го бяха използвали векове наред и сандалите им бавно бяха оставили следите си върху камъка.

Грей се опита да си представи града изпълнен с живот. Деца, тичащи нагоре-надолу по стълбищата. Търговци, рекламиращи стоките си. Смеещи се моряци, завърнали се от дълго плаване и радостни, че са си най-сетне у дома.

Бейли обаче му напомни и една по-мрачна страна на града.

— Вижте всичките тези статуи.

Свещеникът освети редицата бронзови скулптури от двете страни на стълбището. Всяка беше два пъти по-висока от Грей, ако не и повече. Съсредоточен върху задачата си да стигне до двореца, той не им беше обърнал особено внимание.

Лъчът на Бейли освети една от тях — мъж, паднал на коляно и подпрян на бронзова сопа. Когато се изравни със статуята, Грей погледна лицето й. Бронзово око отвърна на погледа му. Вместо зеница имаше голям черен камък.

— Циклоп — промълви Бейли. — И вижте там.

Лъчът му се насочи към другата страна, разкривайки гол до кръста мъж с глава на бик и дебели крака, завършващи с копита.

— Минотавър — каза Грей.

Мак изстена и заобиколи отдалече статуята, спомнил си сблъсъка си с нещо подобно в Гренландия.

— Това е като сбор от гръцки и римски митове — каза Бейли, докато бързаше надолу и оглеждаше всяка статуя, покрай която минаваха. — Онзи огромен бронзов орел може да е птицата, пратена от Зевс да измъчва Прометей. И вижте онази огромна девица, прегърнала гърне. Може да е самата Пандора. И двете ловджийски кучета, изобразени да скачат. Обзалагам се, че са кучетата, изработени от Хефест за цар Минос.

Сейчан намести малкия Аги на рамото си и побутна Грей. Насочи лъча на фенера си към двама истински гиганти, два пъти по-големи от останалите статуи. Те стояха от двете страни на стълбището и държаха огромни бронзови канари в яките си ръце. Докато минаваха под студените им погледи, Грей забеляза перфектните концентрични кръгове на очите им и високите им темета. Бяха виждали техни двойници — само че от камък, а не от бронз.

„Гигантите от Монте Прама в Сардиния“.

Ковалски като че ли също ги разпозна и прошепна, докато минаваше между тях:

— Елена спомена за някакъв гигант, който мятал канари. И освен това изгарял хората живи.

Бейли се присъедини към тях.

— Имате предвид Талос — каза той. — Пазителя на остров Крит.

Ковалски сви рамене.

— Нещо такова.

— Талос накрая бил победен от магьосницата Медея, която използвала отровите си, за да сложи край на огнената му защита на острова — продължи Бейли. Свещеникът погледна другите стълбища, покрай които също имаше статуи. — Сякаш гръцката история е оживяла тук.

— Да се надяваме, че не е, падре — изръмжа Ковалски. — Мисля, че не е зле да послушаме онзи арабски капитан и да не събуждаме това място.

18:48

Докато слизаха по каменното стълбище, Мария не се отделяше от Джо.

— Мислите ли, че е възможно? — попита тя останалите. — Феаките сами да са изработили всичко това?

Грей изглеждаше скептичен.

На лицето на Бейли обаче не се виждаше никакво съмнение.

— Чел съм много за историята на древните автомати и механични устройства. От епохата на елинизма има много разкази за подобни изкуствени създания. Построени от Хефест, проектирани от Дедал.

— Но това не са ли просто митове? — попита Мария.

— Повечето са, разбира се. Има обаче и много исторически сведения. За гръцки майстори, инженери и математици, създали невероятни машини, които се движели сами. И нямам предвид само Херон Александрийски с неговите вълшебни храмови врати, а и безброй други мъже и жени. Някои известни, други забравени от историята. Филон Византийски създал изкуствени прислужници. Друг път построил механичен кон, който можел да пие вода. Говори се, че дори портите на древния стадион в Олимпия се отваряли сами, когато бронзов орел политал нагоре, а бронзов делфин се спускал надолу.