Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Съжалявам да го чуя.

— Когато излезем оттук, и ако някога ви потрябва такси, просто запомнете — 1-800-ВИК.

— Разбира се. Ще го запомня.

Сетих се за Джъстийн и за начина, по който ме беше погледнала в съдебната зала. Бях усетил болката и дълбокото й разочарование. Представих си как съм легнал с нея на прохладни чаршафи в огромно легло.

Рано на следващата сутрин първият звук, който чух, беше пращящият високоговорител, оглушителният глас от който отекваше в затворническите отделения.

Този път името ми беше извикано.

Кейн ме чакаше от страната на свободата зад телената ограда. Обгърна ме с ръка и ме преведе бързо през кипящата от недоволство тълпа от колоездачи и криминални типове пред затвора.

Колата ни очакваше. Алдо изскочи от шофьорската седалка и побърза да ми отвори задната врата.

— Добре ли си, Джак?

— Не по-зле, отколкото ако ме беше блъснала кола и после си бях отспал два-три дни в канавка за отпадни води — отвърнах.

— Човече, това не е добре — ухили се Алдо. — Но вече си те прибрахме. Слушай, оставил съм ти кафе отзад.

Нима наистина бяха минали само пет дни, откакто Алдо ме беше взел от летището и ме беше закарал вкъщи? Имах чувството, че са минали поне десет години.

Кейн седна на задната седалка до мен и мерцедесът се вля в потока на движение.

— Искам да минем през къщи да се преоблека.

— По-добре ще е да отидем в хотела, Джак. Махнаха полицейската лента пред къщата ти само преди час. Никой не е влизал да почисти. Коуди занесе някои дрехи в хотела.

Кимнах, след като си помислих за просмуканото ми с кръв легло. И за къщата, която беше завинаги обагрена в червено от нея.

На седалката до мен имаше вестник. На първа страница имаше голяма снимка. Отне ми секунда, за да осъзная, че окованият мъж, чакащ пред автобуса на „Туин Тауърс“, бях аз.

Заглавието гласеше „Морган — освободен под гаранция“. Подзаглавието казваше „Обвинен в убийство излиза от затвора под гаранция от двадесет милиона“. Първият абзац описваше убийството на Колийн, а после имаше няколко реда за Фил Спектър, Робърт Блейк и О. Дж. Симпсън. Други убийци от Лос Анджелис.

— Кога е делото? — попитах Кейн.

— Още няма насрочена дата. А и ние не държим да има такава скоро.

Разбирах какво имаше предвид. Единственото, с което разполагахме в моя полза, беше, че аз твърдях, че не съм го направил. Тоест разполагахме с едно голямо нищо.

Колата ме изчака пред „Бевърли Хилс Сън“, докато аз се качих в моята разкошна лъскава стая. Съблякох се и застанах под шестте глави на душа в кабинката от травертин и мрамор. Струите чиста гореща вода донякъде ме свестиха.

Около тридесет минути по-късно, към дванадесет на обяд, аз минах през входа на Private и се изкачих на подскоци по стълбите.

Мястото на Коуди беше празно, но пред офиса ми имаше клиент, който крачеше наоколо. Това беше Дюи Арнолд, главен адвокат в „Хамилтън-Прайс“ — най-голямата спортна агенция в света.

— Дюи, заповядай вътре. Не те очаквах.

— Няма нужда да влизам, Джак.

— Така ли?

Бях тръгнал към офиса си, но се спрях, обърнах се и погледнах грубото лице на Дюи Арнолд.

Познавахме се от тийнейджъри. Неговата фирма ме беше представлявала по време на едносезонния ми опит като професионален футболист. „Хамилтън-Прайс“ беше клиент на баща ми. Хамилтън все още беше приятел с чичо ми Фред, който притежаваше част от „Оукланд Райдърс“.

През последните пет години „Хамилтън-Прайс“ беше клиент на Private.

— Просто ще го кажа, Джак. Уволнен си. Не искаме повече да работим с теб.

— Дюи, влез в офиса. Нека го обсъдим. Аз не съм виновен. Това е…

— Да, чух. Нагласено е. Това не ни интересува. Не ни харесва вонята около всичко. Подготвих нещата със счетоводителите и този следобед ще дам официално изявление в пресата. Местим бизнеса си при Private Security.

— Отиваш при брат ми?

— Само от лоялност към семейството ти. Хамилтън ме помоли да ти пожелая късмет.

Понякога, когато изричаш думата „късмет“ и натъртиш прекалено силно на звука „к“, от устата ти излиза плюнка. Избърсах бузата си, докато Дюи Арнолд крачеше наперено към асансьора.

Обърнах гръб на Дюи Арнолд и видях някаква едра чернокожа жена да излиза от офиса ми. Беше хубава, нямаше тридесет, тежеше поне сто килограма и беше близо един и осемдесет на ниски обувки. Носеше бяла риза с малко дантела на V-образното деколте и яркозелен панталон. Изглеждаше стресната, но трябва да признаем, че душът все пак не беше отмил последните няколко дни. Все още изглеждах плашещо.