Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Все едно да викаш в дупка, която стига до центъра на земята.

А денят едва започваше.

Преведоха ме през цялата сграда до мъжкия затвор, където отново ме претърсиха на голо и ми връчиха „екипировка“ — оранжев панталон, риза в същия цвят и гумени обувки. След това ме разведоха из помещенията, докато отивахме към килията ми.

Затворът се състоеше от стотици двуредни отделения, всеки от които помещаваше десетки килии, като всяко отделение беше разчетено за трийсет мъже, но докато минавах покрай тях, виждах, че заетите места в тях се дублират и вътре живеят към петдесет ревящи, кашлящи, отчаяни мъже.

Килията ми беше с размера на килер — два на два и половина метра, с два тесни метални нара и смърдящ, задръстен кенеф.

Аз бях четвъртият в килията.

Седнах на един от наровете.

Лампата на тавана светеше ослепително. Нямаше прозорец, нямаше как да познаеш колко е часът, но на мен ми се струваше, че бяха минали поне десет часа, откакто Феско ми беше позвънил в Private.

Един вонящ тип на възраст между двадесет и четиридесет години седна до мен.

Каза, че името му е Ървин и че иска да говорим. Разказа ми, че е задържан от пет дни. Хванали го с кокаин и тийнейджърка в неговата кола на две пресечки от някакво училище. Въпреки всичко си помислих, че тревогите на Ървин са много по-малки от моите. Той имаше една гнойна рана на ръката си и още една на врата. Разказа ми за сандвича с незнайно какво месо, който са имали за обяд, и за буритото за вечеря, като онези, които можеш да си вземеш на някоя бензиностанция.

Бях пропуснал и двете. Попита ме дали имам добър адвокат. Казах, че имам, и се облегнах на стената. Не исках да привличам внимание. Потъвах във водовъртеж от отчаяние, който самият аз не разбирах напълно.

Бях преминал обучение на новобранец в морската пехота, а после бях ходил на война. Бях убивал. Бях раняван в битка. В действителност бях умирал и ме бяха върнали към живота. Бях преживял всичко това.

И въпреки това единственото, което не си спомнях да съм чувствал до този момент, беше абсолютната липса на надежда.

Нямаше значение какво твърдя. Нямах връзка с никого. Нямаше какво да предприема.

Разчитах на милостта на хора, които искаха да ме отстранят. Даже Феско ме беше предал — признай, ако ли не, мисли му.

Ървин се премести на другия нар, при което друг смърдящ смелчага зае мястото му до мен. Изглеждаше свестен. Имаше две деца и жена и се беше сбил в някакъв бар. Каза, че не е успял да си издейства гаранция. Кашляше лошо. Звучеше като туберкулоза или може би рак на белия дроб.

Престорих се на заспал. Съставих си наум списък на хората, които ме мразеха. Беше дълъг списък на хора, които бях хванал, чиито планове бях осуетил, хора, които бях уволнил или изобличил.

Пред очите ми непрекъснато изскачаше образът на Томи и тогава нещо прекъсна тягостния ми сън. Всички светлини бяха пуснати. Един от съкилийниците ми пъшкаше на тоалетната чиния. Онова, което ме събуди обаче, беше гърмящият глас, идващ от високоговорителите, който изреждаше имената на хората, които щяха да бъдат извозени до съда.

— Правят го всяка нощ в четири сутринта. Харесва ли ти? А заседанията не почват преди девет — каза Ървин.

Моето име не беше сред изброените.

Не бяха извикали името ми.

Затворих очи и след известно време един пазач наду сирена и вратата на моята килия се отвори. Пазачът каза:

— Джак Морган? Преоблечете се за съда.

Кейн имаше достатъчно влияние, за да ме изтика най-отпред в списъка, поради което ме закараха в Наказателния съд „Клара Шортридж Фолтс“ на Уест Темпъл. Вкараха ме в килията пред съдебната зала и ме закопчаха заедно с трима други мъже, единият от които беше около осемнайсетгодишен, пребледнял от страх.

В помещението имаше климатик.

Това си беше чудо. Благодарих на Бога.

Седях там с часове, докато моите съкилийници идваха и си отиваха. После ме отделиха от тях.

Кейн дойде да ме види, обгърна ме с ръце и крепко ме прегърна.

— Не забравяй кой си. Живни малко — прошепна ми.

Миришех ужасно, като немитите мъже в килията. Бях с вчерашните си дрехи и имах множество порезни рани и синини, както и еднодневна брада.

— Добре. Мисля, че ще успея да го изиграя — отговорих на адвоката си.

Последвах Кейн в съдебната зала. Беше цялата с ламперии — цивилизовано място, но въпреки това ми напомняше за старите снимки от остров Елис, където бежанците са били държани по три седмици в трюмовете на корабите, без да се знае какво ще стане с тях.