Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Тенди сграбчи левия ми лакът, Зиглър хвана десния и двамата ме поведоха надолу по витото стълбище, което се разгръщаше на всеки етаж към рецепцията. Настоящи, бъдещи клиенти и служители по коридорите видяха, че съм арестуван.

Техните лица отразяваха моя шок.

— Колата ни чака — каза Зиглър. — Не е като автомобилите, с които обикновено се движиш, но си има двигател. И гуми.

— Не беше нужно да го правите по този начин. Но съм убеден, че сте наясно.

Тенди се изсмя. Кучият му син имаше страхотен ден. Щом стигнахме първия етаж, Зиглър отвори вратата и ние излязохме на „Фигероа“.

Явно полицаите бяха уведомили пресата. Сутрешното слънце огряваше ярко хищните лица на репортерите, които ме обградиха. По тротоарите се бяха стълпили зяпачи.

— Е, нали не съществува такова нещо като лоша реклама, Джак? — изцепи се Тенди. — Прочетох го във „Варайъти“.

Коуди ме чакаше на бордюра. Аха-аха да се разплаче.

— Джъстийн и господин Кейн тръгват към ареста — каза ми той. — Ще се видите там.

„Туин Тауърс“ или „Двете кули“ към шерифския отдел на окръг Лос Анджелис беше огромен затворнически комплекс, който беше заел мястото на Централата на лосанджелиската полиция след земетресението от 94-та. Беше известен като най-натоварения затвор в свободния свят, състоящ се от арест и три затвора, разположени на площ от четиридесет декара.

Носеха се легенди за ужасната жестокост в „Двете кули“. Ако не успееш да си издействаш гаранция, може да си загубиш здравето, а дори и живота, докато чакаш с месеци да ти насрочат дата за изслушване в съда. Това се отнасяше до всички — независимо дали си виновен за нещо.

— Какво да казвам на хората? — попита Коуди.

— Казвай, че съм обвинен несправедливо и че ще направя изявление пред пресата веднага щом се върна в офиса.

— Не се тревожи, Джак. Господин Кейн ще те измъкне. Той е най-добрият.

Коуди се опитваше да ме успокои, а аз исках да успокоя него, но не ми идваше нищо утешително наум. Сега ми се прииска да не бях послушал Джъстийн, ами да бях отишъл при Томи да го спукам от бой. Той беше яко копеле, но не би могъл да ми се опре. Не и в честна битка. Все щеше да ми признае нещо.

Репортерите викаха името ми и крещяха:

— Каква е твоята версия, Джак? Какво искаш да знаят хората?

Тенди натисна главата ми надолу и ме натика на задната седалка на една цивилна кола. Докато свеждах глава, се извърнах и погледнах нагоре към офисите ни. Мо-бот беше на втория етаж и се надвесваше през прозореца с камера в ръка.

Заснемаше всичко.

Видя ме да поглеждам към нея и вдигна палец. Изпълни ме чувство на обич към Мо. Усмихнах й се за секунда, преди Тенди да затръшне вратата. Мина от другата страна и седна на задната седалка до мен.

Отпред на шофьорската седалка Зиглър запали двигателя.

Изчака една-две минути, докато колите го пропуснат да влезе в движението, по време на което репортерите блъскаха по вратите и прозорците. После потегли.

Не виждах и капчица надежда.

Бяха ме хванали и ако можеха, щяха да ме унищожат.

Тенди и Зиглър си проправиха път през гъмжилото от бандити, стълпили се между улицата и телената ограда около сградата на затвора. Един пазач отвори портата, Тенди говори с него, след което ни преведоха през серия контролно-пропускателни пунктове, докато накрая не стигнахме до стаята за разпит на приземния етаж.

Тази малка сива стая беше входът към бездънната клоака, която представляваше мъжкият затвор, пъкъл, построен да приюти една четвърт от осемнайсетте хиляди затворници, прибирани тук по всяко време.

Очаквах да заваря Ерик Кейн, но трябваше да се досетя. „Двете кули“ беше страшно място — сто и четиридесет квадратни метра лабиринт, в който адвокатите не бяха добре дошли. Зиглър затвори вратата на стаята за разпит, издуха носа си в една кърпичка и метна смачканата топка през стаята в кошчето за боклук.

— Имаш ли нужда от нещо, Джак? — попита Тенди.

Играеше доброто ченге, което беше някак по-заплашително, отколкото когато се държеше като садистичния кучи син, който всъщност беше.

— Нямам какво да кажа, докато не се видя с адвоката си.

— Седни — каза Зиглър.

Бутна ме към един метален стол и щом се препънах към него, той протегна крак и аз паднах с брадичката напред на пода от линолеум.

Тенди ми помогна да се изправя и каза:

— Съжалявам, Джак. Лен не го направи нарочно. Стана случайно.

Дори и закопчан с белезници, можех така да изритам Зиглър в топките, че да го помни няколко месеца, но знаех какво ще ми се случи, ако го направех.