Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Чу Зиглър да го вика.

— Тук съм — отговори.

Зиглър се присъедини към Тенди до оградата, която отделяше къщата на Джак Морган от бесния наплив по главен път „Пасифик Коуст“.

— Откри ли нещо? — попита Тенди.

— Не.

— Той се изпразва в нея. Дори не си слага гумичка. Доста рисковано от негова страна. Да не кажа самоубийствено.

— А може и да е спермата на брат му.

Вече го бяха разисквали. Усложнението, което идентичното ДНК на братята близнаци предизвикваше. Такова нещо можеше да породи „основателно съмнение“ по време на обсъжданията на съдебните заседатели. Като разпитаха Томи, оказа се, че той има алиби за времето на извършване на убийството. Съпругата му каза, че си е бил вкъщи. Закле се. Без да трепне.

И все пак, можеше и да е излъгала.

— Томи или Джак. Бил е един от тях. Но само Джак има мотив.

— Какво е онова там? — попита Зиглър.

— Кое?

Той посочи към някаква неравност в пръстта под храст бугенвилия. Нещо беше скрито под сянката на оградата.

Тенди разбута с крак боровата кора.

За известно време и двамата останаха зяпнали.

— Ще донеса фотоапарата — най-после каза Зиглър.

Тенди кимна, наведе се и продължи да гледа внимателно. Ето го доказателството, което им беше необходимо. Чувството беше неописуемо. Именно заради него обичаше работата си като ченге, въпреки безкрайното търчане, задънените улици и бюрократичните спънки.

Заради моменти като този.

Тъпакът беше оставил пистолета на местопрестъплението.

Тръгнах към офиса в осем часа на следващата сутрин. Все още сякаш пневматичен чук ме блъскаше в една точка точно зад дясното ухо.

Коуди говореше по телефона, но щом минах покрай бюрото му, вдигна ръка и ме прикани да изчакам. После каза в микрофона на слушалките си:

— Да, господине. Сега ще проверя дали е тук.

Надраска набързо името на началник Феско на гърба на някакъв плик.

— Ще се обадя — казах.

Отидох до бюрото си, грабнах слушалката и отговорих:

— Мик?

— Джак. Обаждам се да те предупредя… Обади се на адвоката си.

— Какво е станало?

— Тенди и Зиглър са открили оръжието ти.

Думите му направо ми изкараха въздуха. Стана ми лошо. Погледът ми се замъгли. Умът започна да прехвърля събитията от изминалите три дни, докато се опитвах да осмисля онова, което ми беше съобщил.

— Къде са го открили? — успях да промълвя.

— В предния ти двор. Заровено под някакъв храст.

— Искаш да кажеш поставено като лъжлива улика. Обявих пистолета за изчезнал в нощта, когато Колийн е била убита.

— Разбирам това, Джак. Но в действителност това е твоят пистолет — изработен по поръчка „Кимбър“, регистриран на твое име. С твоите отпечатъци по него.

— Само моите ли?

— Да.

Седнах. Коуди ми донесе един редбул и го сложи на подложка. Забави се малко, преди да излезе. Гледах го, докато най-после не затвори вратата след себе си.

— Джак?

— Още съм тук, Мики. Обясни ми пак. Къде точно са намерили оръжието?

— Под някаква разровена пръст, точно до портата ти. „Кимбърът“ ти е 45-и калибър — същите куршуми, с които е застреляна Колийн Мълой.

— Убиецът е използвал ръкавици. Затова само моите отпечатъци са по пистолета. Оставил го е там, където полицаите лесно ще го намерят.

— Разбирам те. Балистичният отдел ги сравнява в момента — каза моят приятел, шефът на полицията, без да взима отношение.

Спомних си го — едър мъж, над един и деветдесет, широко усмихнат, аз и Джъстийн стоим до него, докато фотообективите ни заслепяват, а Мики Феско ни благодари за това, че сме хванали един убиец.

Тогава положително ми вярваше.

— Куршумите от жертвата съвпадат ли с тези от пистолета ти, Джак? — тонът на Феско беше омекнал.

— Може би. Най-вероятно. И въпреки това, не съм я убил аз. Ако исках да се отърва от оръжието си, щях ли да го направя по такъв кретенски начин? Мик, сериозно те питам. Наистина ли бих заровил оръжието, с което е извършено престъплението пред собствената си врата?

— Обадѝ се на твоя човек Кейн. Правѝ каквото ти казва.

— Благодаря, че се обади, Мик.

— За нищо. Не напускай града.

— Отседнал съм в един хубав хотел. Има всичко, от което се нуждая.

— Добре ли си?

— Какво? А, да. Добре съм за човек, който е натопен да плати за убийство, което не е извършил. Прекрасно се чувствам.

— Ще те черпя вечеря, когато всичко това свърши — каза Феско.

Отговорих, че ще се постарая ястието да е много скъпо. Щом затворих, Коуди влезе пак. Извини се, мина зад мен, включи компютъра и изкара графика ми на монитора.