Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

По-важното беше, че аз не я познавах. Тогава какво търсеше в моя офис?

— Аз съм Валери Кени — каза тя. — Вал. Заместничката на Коуди.

Жената протегна ръка и аз се здрависах с нея, но все още не разбирах. Коуди беше казал, че ще остане още една седмица. Каза ми, че аз ще интервюирам тримата най-добри според него кандидати.

— Коуди искаше да ме въведе в нещата. Да ме обучи, докато още е тук — каза Валери. — В момента ми урежда разни срещи.

— Влез в офиса ми, ако обичаш — казах аз.

Поведох Вал Кени към къта за срещи.

— Уверен съм, че Коуди щеше да ми каже за теб, но през последните два дни нямах телефон.

— Ужасно е да останеш без телефон, нали?

Засмях се за пръв път от доста време.

— Добре, Вал, разкажи ми за себе си.

Тя обобщи живота си, наблягайки на важните моменти. Беше си изрепетирала монолога, но не беше прекалено излъскано. Вал беше от Маями, майка й все още живееше в Гейбълс. Беше учила в Бостънския университет, където бе завършила за бакалавър преди четири години.

— Взех часове по криминология като следдипломна квалификация в университета на Маями. За известно време майка ми имаше нужда от помощ, за да се грижи за брат ми. Той беше тийнейджър, нали разбирате, беше извън контрол. Помните ли, когато дойдохте в Маями и изнесохте лекция за разкриването на престъпления?

— Да, помня.

— Аз бях на първия ред.

— Съжалявам. Там имаше страшно много хора.

— О, не, няма проблем. Но тогава наистина ми направихте впечатление, господин Морган.

— Джак.

— Добре, Джак. Е, как се справям? — попита тя. — Все още ли съм назначена на работа?

Засмях се за втори път. Предполагам, че ми е липсвало, щом броях.

— Да видим как ще продължим. Продължавай да говориш.

Вал ми разказа, че била временно на работа в бек офиса на полицейското управление в Маями, учела вечерно за магистърска степен и казала на майка си, че един ден ще се премести да живее в Ел Ей и ще работи в Private.

— Последното е лъжа — вметнах.

Тя се ухили.

— Така се говори на интервюта. „Винаги съм искал да работя тук“. Но аз наистина исках, кълна се.

— Премести ли се в Ел Ей?

— Да. Доста смело вземам дръзки решения.

За първи път ми се стори притеснена, за петнайсетте минути, откакто Дюи Арнолд ми беше пожелал късмет така, сякаш ми пожелаваше да ме тръшне чума.

— Щом Коуди отговори на имейла ми, аз се качих на самолета и дойдох да се срещна с него — продължи Валери. — Като говорим за имейли — имате доста. Също и телефонни обаждания. Трима клиенти се отказват от услугите ви — сложих информацията за данните им на компютъра ви. Има също към пет срещи, които трябва да насроча наново за вас, ако сте готов. С господин Дел Рио — спешно. Госпожа Пул — спешно. Да продължавам ли?

— Знаеш ли какво се случи с мен?

— Да.

— За разрешаването на случая с убийството на Колийн… ще се наложи да работим и нощем. През почивните дни. Ти имаш високо образование. Сигурна ли си, че искаш да отговаряш на телефонни обаждания?

— Да. Освен това мога да върша всичко, което е необходимо. Това е мечтаната работа, господин… ъъ Джак. Ще си скъсам задника. Обещавам ви. Срещу вас стои бивша студентка, получила стипендия. Влязох в най-добрите университети със стипендии.

Ръцете й бяха сключени здраво в скута. Беше се навела към мен, изпълнена с надежда.

Нямаше как да не се усмихна. Тя беше умна и мотивирана, но дали беше толкова добра, колкото звучеше?

— Когато решите, че съм готова, ще поговорим за преместването ми в отдел „Разследвания“ — каза Вал Кени.

На главата ми висеше обвинение в убийство. Трябваше да рискувам и да заложа, че умната и мотивирана госпожица Кени ще пази гърба ми, докато аз правех необходимото да си спася кожата.

Протегнах ръка и се ръкувах с нея отново, но този път казах:

— Добре дошла в Private.

Филмът се снимаше на север от Лос Анджелис, точно отвъд градчето Охайо, в един имот стил ранчо, покрай който лъкатушеше междуселски път.

Дел Рио стоеше под сянката на горичка с дръвчета авокадо и гледаше как снимачният екип се подготвя за първите кадри на „Нюансите на зеленото“. Няколко метра по-нататък Скоти се беше облегнал на бялата ограда към пасбището на конете, която отделяше авокадовите дръвчета от алеята за колите, моравата и ексцентричната на вид къща, която сигурно беше на сто години.

Точно в осем и петнайсет сутринта екипът нагласяше осветлението, звука и монтираше камерите, като центрираше фокуса върху синьото ферари, паркирано пред къщата.