Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Момчето докара колата й и Джъстийн седна на шофьорското място, сложи колана си и отпраши по „Саут Санта Моника“.

Този път вече бях сигурен, че съм я загубил. Не го исках, но, общо взето, именно това заслужавах.

На следващата сутрин вървях от офиса си към „военния щаб“ оттатък коридора, мислейки си за Колийн. Чудих се какво ли е правила през последните часове от живота си, опитвах да погледна през нейните очи и да разбера как е могла да бъде подмамена от някакъв мъж със смъртоносни намерения. Представих си ужаса й, когато пистолетът — вероятно моят собствен пистолет — е бил насочен към гърдите й, а убиецът й се е присмял, преди да натисне спусъка.

Хрумна ми ужасяваща мисъл.

Ами ако е вярвала, че аз съм нейният убиец?

Бутнах вратата и видях, че конферентната зала е препълнена: Сай, Круз, Мо и Дел Рио бяха насядали около черната маса, приведени над кафетата си, пращаха съобщения и говореха по телефона, но щом влязох, вдигнаха поглед.

Наоколо столовете бяха заети от колеги, които обсъждаха тихичко един горещ случай, който е бил разрешен в четири часа тази сутрин, след като екип на детективи от Private бяха хванали избягала тийнейджърка и нейния приятел-използвач, докато теглели пари от банкомат с картата на майка й. Мястото на Джъстийн беше празно. Тя никога не закъсняваше за заседание. Не беше закъснявала нито веднъж за пет години.

Брътвежът замря, щом издърпах стола си.

Коуди ми донесе редбула заедно със списък с имена.

— Какво е това?

— Кандидати за моята работа. Насрочвам ти срещи с тримата най-добри. Най-добрите по моето скромно мнение.

Кимнах.

— Да започваме.

Представих Крисчън Скот, казах, че той е бил танцьор в балет „Джефри“, претърпял е контузия на коленната става и е започнал да работи в Калифорнийската патрулна служба като моторен патрул.

— Скоти е бил един от тримата, които са хванали голям дилър с двеста килограма трева в багажника. Скоти е бил човекът, който го е хванал само по интуиция.

— Интуиция плюс това, че задницата на колата пръскаше искри по магистралата — каза Скоти.

— Той има добър усет, а и, както ми казаха, доста добър пирует — допълних сред избухналия смях.

— Скоти тъкмо е приключил с шестте хиляди часа като детектив за застрахователната компания „Калифорния кажуълти“ и лицензът му е при нас. Изправѝ се да те видят.

Последва ръкопляскане. Скоти стана и каза, че се радва да бъде сред нас. Детективът Лори Грийн вдигна ръка и каза:

— Джак, трябва да тръгвам след минутка. Само да ти кажа, че Мара Трейси е пусната под гаранция.

Лори говореше за нашата филмова звезда — крадла, която правеше по десет милиона на филм, но въпреки това беше откраднала пуловер за сто долара от един бутик, поради което се появи на първите страници на таблоидите и накара папараците да изскачат от храстите, но и си навлече публичен процес пред съдия следващата седмица.

Съпругът на Мара ни беше наел да я наглеждаме. Обсъдихме дали да проследим госпожа Трейси, а после Круз се изправи и ни въведе в случая с мъртвия бизнесмен в „Бевърли Хилс Сън“.

Обрисува ни предисторията: връзката с четирима други убити в хотели и доникъде довелата следа с агенцията за компаньонки. Разказа за проучването, което правеше сега, разпитите на персонала на хотела и така нататък. Каза, че вече е настрана, понеже ченгетата работят по случая.

Не спомена отмъкнатия микробус с крадени лекарства на Ноча — държах това настрани от екипа.

След като Круз си седна, аз набрах команда на лаптопа си и екранът на стената се изпълни с образа на Колийн. Ушите ми бучаха и сърцето ми започна да блъска, щом видях снимката. Само преди два дни Колийн беше жива и здрава.

Впих поглед в клавиатурата и се опитах да се овладея. Гласът ми ме предаде, когато се опитах да проговоря.

— Повечето от вас познаваха Колийн. Най-вероятно е била убита, за да бъда уязвен аз и да ме набедят за смъртта й.

Дел Рио каза тихо:

— Човече.

Преглътнах и продължих.

— Както вероятно сте чули, аз съм не просто основният заподозрян, ами единственият заподозрян. Междувременно убиецът на Колийн е някъде там… и умира от смях.

Облегнах се назад в стола на конферентната маса. Усещах погледите на колегите ми върху себе си, докато се взирах в лицето на Колийн на екрана. Изглеждаше лъчезарна и озарена, а това дори не беше портретна снимка, а просто онази, която беше снета за идентификационната й карта през първия й работен ден в Private.