Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Никой досега не ми беше казвал, че махам по необикновен начин.

— Ами, ето, аз ти казвам. Виждала съм те да ми махаш сигурно поне сто хиляди пъти, нали така?

— Било е след шест, Боби. Нали така си казала на полицаите.

— Е, и?

— Слънцето е залязвало. Може би си решила, че съм аз, защото си очаквала да ме видиш. Не съм бил аз, Боби.

— Обясни го на съдията — каза ми тя.

Боби вдигна ръка над главата, сви я като за топка и изприпка нататък по плажа.

Загледах се след нея.

За какво говореше тя, по дяволите?

Не съм бил на плажа в нощта, в която открих безжизненото тяло на Колийн в леглото си. Но Боби беше непоколебима. А като светски репортер имаше и добри връзки. Тя трябва да е разпространила мълниеносната мълва из интернет, според която аз бях заподозрян номер едно за убийството на Колийн.

Тръгнах обратно по плажа, на двайсетина крачки зад нея, и се чудех дали наистина беше видяла Томи и го беше помислила за мен.

Или изобщо не беше видяла никого?

Дали не беше скалъпила тази история, за да ми покаже колко гадно нещо може да бъде отмъщението?

От плажа отидох на алеята и се качих в колата си. Потеглих на юг по „Пасифик Коуст“ към Санта Моника. Исках да се срещна с най-близкия приятел на Колийн. Покрай нея той беше станал и мой приятел. Исках да бъда с някого, който я познаваше, който чувстваше това, което и аз, който можеше да разбере скръбта ми.

Главата ми се въртеше и следващия път, когато погледнах напред, се намирах на междущатски път 10 и не знаех аз ли управлявам ламборгинито, или то мен.

Прекрасно знаех обаче къде да намеря Майк Донахю. Представих си го така, както го бях видял за последно, застанал зад бара.

Таверната на Майк Донахю беше ирландска кръчма, в която се сервираше и храна, и сякаш беше взета от Голуей или Корк и просто беше пренесена в Лос Фелиз.

Когато Колийн дошла в Лос Анжелис за първи път, тя била решена да получи гражданство. В часовете след края на работния ден в Private и преди да се прибере да учи за изпита, тя минавала през бара на Донахю. Това било мястото, където всеки знае името ти и почти всеки пред и зад бара имал роднини в Ирландия. Майк Донахю бил от градче само на няколко километра от родния град на Колийн. Беше ходил на училище с баща й и когато се срещнали, той се превърнал в нейния чичо в Града на ангелите.

Вече бях пред таверната.

Червената рекламна табела със златни букви висеше над вратата, а на тротоара се тълпяха редовните посетители. Вътре бумтеше силна музика и клиентите се надвикваха с нея, за да се чуят. Барът беше добре претъпкан. В дъното се разиграваше напрегнато състезание по дартс.

Майк беше на канелките и разливаше бирите. Той беше набит мъж с гъста брада и дълбоки бръчки на челото и около очите, които бяха белези от пушенето, слънцето и смеха. Но когато вдигна поглед и ме разпозна на прага, аз съзрях непоносимата скръб в очите му.

Остави някакъв парцал на плота и излезе иззад бара. Изгубих го от поглед, докато се мъчеше да се провре през тълпата, но най-после разбута една група пияници и стигна до мен.

Така и не видях кога замахна.

Бях повален от един мъничък юмрук. Болката в челюстта ми сякаш ме прониза във всички посоки: носа, врата, рамото, та чак до върха на пръстите. Щом отворих очи, се оказах заобиколен от взрени надолу към мен гневни лица. Едното от тях принадлежеше на Майк.

Не бях добре дошъл тук.

Бях разбрал погрешно нещата. Както и Донахю.

Бях бесен — на всички и всичко. Исках да ги нападна, бързо и яростно. Щях да се справя с Донахю. Мислех, че мога да сваля и тримата биячи, застанали около него. А ако не успеех, може би един побой щеше да ми дойде добре.

Да превърнем емоционалната болка във физическа.

Изправих се с мъка на крака, а Донахю ме блъсна в гърдите и ме залепи на стената.

— Не трябваше да идваш тук, Джак — каза той. — Толкова съм ти ядосан, че мога да извърша шибано убийство пред Бога и пред свидетели.

Стиснах юмруци отстрани до тялото си.

— Майк, не съм го сторил аз. Не съм аз.

— Това ли е твоята версия?

— Версия ли? Та аз бях луд по Колийн. Защо бих искал да я убия?

— Може би си решил, че е започнала да ти се пречка, Джак.

— Послушай ме.

Отчаяно исках да го накарам да ми повярва. Сграбчих го за бицепсите, разтресох го и изкрещях в лицето му:

— Не съм го направил аз. Но ти обещавам, че ще открия кой е убил Колийн. И ще му причиня болка.

С едната си ръка притисках торбичка с лед към челюстта си, а в другата държах чаша бира „Гинес“. Донахю седеше срещу мен на малка маса в тъмния му ресторант, а между нас блещукаше свещ. След като си викахме в продължение на двадесет минути, бях успял да го убедя в невинността си.