Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Минаха още петнайсет минути — на Дел Рио започваше да му става неспокойно, че човекът се беше забавил твърде дълго, и се зачуди какво ли знае Джак за него и как се предполага Скоти да се впише в екипа, — когато той се появи зад ъгъла с лист хартия, навит на руло в ръката му.

Огледа се на двете страни за коли, пресече и седна обратно на задната седалка.

— Питах за работа — ухили се той. — Ето я молбата ми. Поразходих се малко из мястото.

Вътрешно Дел Рио се смееше, но не го показа. Хлапето беше умно.

— Какво видя там?

— Много добра охранителна система. Имат камери на входовете и скрити микрофони на прозорците. Микробусът трябва да е онзи, който търсим. Бял е, а от едната страна ужасно издраскан. Паркиран е в североизточния ъгъл. Стараех се да не привличам прекалено много внимание, но се разходих покрай него.

— Брей, доста неща си свършил за петнайсет минути, човече — обади се Круз.

— Хайде да разкараме това возило за петдесет хиляди долара оттук. Направих снимки — каза Скоти и показа телефона си. — Може би ще успеем да съставим някакъв план за действие.

Вкарах ламборгинито в малката алея към къщата си и прокарах ключа през четеца. Железните врати се плъзнаха встрани и тогава видях залепеното на входната ми врата предупреждение. Не се намирах достатъчно близо да го прочета, но знаех какво гласи.

„ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.“

Изключих двигателя и поседях така няколко минути, опитвайки се да си представя как брат ми е повел Колийн по стълбите под дулото на пистолет. Виждах го как притиска оръжието в гърба й и влиза в къщата с нея. И после вече не можех да я съзра.

Толкова извратен, толкова покварен ли беше Томи, че наистина да убие Колийн? Честно казано, не знаех.

Излязох от колата, минах по тесния вътрешен двор покрай оградата и слязох на плажа. В пет следобед слънцето все още блестеше силно. По това време вчера някой беше подготвял Колийн за последния път, който щеше да измине.

Тръгнах на юг покрай бреговата линия и подминах две огромни къщи и една мъничка, която бе устояла на брокерите на недвижими имоти и булдозерите. Четвъртата къща беше хибрид между викториански и модерен стил архитектура, с висок силует и просторна веранда.

Там живееше Боби Нютън.

Тя списваше колона в жълто издание, беше кралицата на най-горещите новини около знаменитостите и бивша съпруга на някакъв тип от Уолстрийт, от времето, когато е живяла на Изток. Седеше на верандата си с коктейл в ръка и вдигнати на парапета крака. Носеше разкопчана риза над яркорозови бикини, бяла козирка, втъкната в русите й къдрици, и тъмни очила, а на лявото й ухо беше закачено безжично устройство.

Говореше и наблюдаваше вълните.

Повиках я, а тя свали краката си и се изправи.

— Боби, може ли да се кача? Искам да говоря с теб.

— Аз ще сляза — отговори тя и каза на онзи, с когото говореше: — Ще ти се обадя по-късно. Трябва да затварям.

Сложи питието си на верандата и слезе по няколкото дървени стъпала до плажа, хванала се здраво за перилата.

Замислих се за нашата история с Боби. Случи се, след като се разделихме с Джъстийн за първи път, много преди Колийн. Мислех си, че сме приключили всичко нормално — несъвместимост без виновници. Но когато намерих онзи плик пред задната ми врата, без бележка, само с моя ключ вътре, разбрах, че пределно ясно ми казваше: „Върви на майната си“.

Боби се палеше много бързо, а на мен това не ми харесваше. Убеден съм, че има разни неща, които тя също не харесваше у мен. След раздялата се бяхме държали като добри съседи.

От пясъка се разлетяха чайки, щом тя прекоси плажа, за да дойде до мен. От изражението й разбрах, че не бяхме приятели. Тя сложи ръка на бедрото си и каза:

— Ако си дошъл да разбереш дали аз съм казала на полицията, че те видях снощи, отговорът е да, Джак, без съмнение.

— Не съм бил на плажа миналата вечер — казах на Боби Нютън.

Тя беше свалила очилата си и сега я гледах в малките кървясали очи. Пиеше често и отрано. Още нещо, което не харесвах у нея.

— Не беше халюцинация. Ти говореше по телефона. Чух го да звънва. Изтичах покрай теб и ти викнах: „Ей, Джак“. Ти посочи телефона, все едно да ми кажеш, че говориш в момента. И после ми помаха. По онзи твой си начин.

— Какво? Казваш, че махам по някакъв… специфичен начин?

— Ето така.

Тя вдигна дясната си ръка, отметна назад дланта от китката с разперени пръсти, все едно държеше футболна топка. Аз бях играл в колежанския отбор. Томи не беше.