Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Знам, там бях — каза Круз през смях.

— Добре ли си вече?

— Добре съм. Ами ти?

— Чист съм от трийсет и осем дни. В програма съм. Не пропускам нито една среща. Има големи сладурани. Искат да се погрижат за мен. Но това е супер. Аз искам да ме обгрижват.

Последва още смях, но после Зиги каза:

— Е, какво ти трябва, Емилиоу?

— Търсим един микробус, който е бил похитен миналата вечер. Вътре има страшно много медикаменти.

— С климатик ли е? Разни зеленчуци и други простотии отстрани?

— Точно.

— И аз трябва да преживявам, братле. Какво ще има за мен?

— Петдесет за местоположението му. Още двеста, ако успеем да върнем стоката.

— Двеста и петдесет? Емилиоу! В този багажник има милиони, мъжки. Милиони.

Зиги се спазари с Круз за стотачка предварително и след като той му даде парите, каза:

— Склад на „Саут Андерсън“. Фирма за изработка на саксии или по-скоро изглежда като фирма за саксии. Навсякъде има високотехнологични охранителни системи. Чувам, че микробусът е паркиран вътре, и, Емилиоу, ако ме включиш в сделката, ще те включа и аз.

— Няма да влизаме в бизнеса с наркотици, Зиг. Мерси, все пак. Какво още си чул?

— Чух, че микробусът е отмъкнат от жабарите и няма да остане задълго в този склад.

— Благодаря, Зиги — каза Круз.

— Радвам се, че те видях, братле. Имаш ми номера, нали?

— Не, дай ми го.

Зиги записа номера си в телефона на Круз. После двамата плеснаха ръце и блъснаха рамена. Едрото хлапе се затътри надолу по улицата.

А Круз се обади на Джак.

— Имаме следа за микробуса. Скрит е в някакъв склад. Естествено. Окей. Наистина ли? Без майтап?

Круз съобщи на Джак къде ще бъдат и затвори телефона.

— Има нов човек, с когото Джак иска да работим. Бил е балетист. — Круз се замисли за момент. — Това означава ли, че е гей?

— Не си ли чувал израза „Не питай, не казвай“ 3 3 Девиз, свързан със закон, забраняващ отявления хомосексуализъм в американската армия. — Б.пр. ?

Дел Рио беше паркирал на „Саут Андерсън“ срещу фабриката за керамични изделия „Червената котка“. Складът беше построен от варосани неколкократно червени тухли. Варта се лющеше и частично разкриваше имената на предишни, вече отмрели бизнес начинания.

От мястото си на улицата те имаха добра видимост към товарното депо на ъгъла на „Артемус“.

На рампата беше паркиран тир, а някакъв тип товареше палети в каросерията с мотокар. Двама чернокожи пушеха на тротоара, после хвърлиха фасовете си в канавката и се качиха в кабината на големия камион. В пет следобед микробусите и камионите извършваха последните си разтоварвания за деня в тази търговска зона на стоки за бита. Вратите се затваряха, а хората си тръгваха след края на работния ден. Двадесет минути след като бяха застъпили за наблюдение, Дел Рио чу по улицата зад тях да се приближава мотоциклет и после моторът угасна. В огледалото за задно виждане видя някакъв мъж да слиза от мотора, а после да изчезва в сляпото петно на колата.

Дел Рио чу задната врата на автомобила да се отваря.

Извърна се рязко и видя някакъв тип със сребърночерна каска да се намества на задната седалка. Беше на около тридесет, рус, със сини очи, висок един и шейсет, стегнат. Мускулите прозираха под тениската му.

Това трябва да беше балетистът.

Пичът протегна ръка през седалката и каза:

— Аз съм Крисчън Скот. Скоти. Как я карате?

Дел Рио стисна ръката му.

— Рик дел Рио. А това е Емилио Круз. Помощникът ми.

— М-да, от време на време му помагам да сритаме нечий задник. Радвам се да се запознаем, Скоти.

— Аз също. Това ли е мястото? — попита той, сочейки към склада на „Червената котка“.

— Според информаторите ни — да.

— Проверихте ли го?

— Нее, само гледаме как пада боята. Би трябвало да затворят след около половин час.

— Имате ли нещо против да поразузная малко?

— Нямаш проблеми — каза Дел Рио.

Скоти изскочи от колата. Докато пресичаше, в походката му се забелязваше леко пружиниране. Отиде до товарното депо на „Артемус“ и викна нещо на водача на мотокара.

Той му посочи едни метални стълби, Скоти му помаха, извади телефона си, изтича нагоре по стъпалата и отвори вратата.

— Не знам дали е гей — каза Дел Рио. — Като че ли малко подрипва, като ходи.

— Басирам се на стотачка, че този Скоти е бил ченге.

— Защо реши така?

— Познавам повече от хиляда ченгета. На такъв ми прилича.

— Тогава ще си задържа парите и ще го попитам — реши Дел Рио.