Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Казах ти, че съжалявам, нали, Джак? — каза Донахю с ирландския си акцент.

— Да, каза ми.

Той въздъхна.

— Всичко е наред, Майк. Разбирам те. Пък и няма пострадали.

Един сервитьор ми донесе вечеря — чиния с котлети и пържени картофи — и я постави пред мен. Отказах още едно питие и погледнах чинията раздвоен.

От една страна, не бях ял отдавна.

От друга обаче, ми се гадеше.

Храната беше начинът на Донахю да ми предложи примирие, така че оставих леда и хванах приборите.

— Тя беше тъжна — каза той. — Говорихме си за този неин приятел в Дъблин и мисля, че го обичаше, но той не караше сърцето й да прескача. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Не е била влюбена в него?

Донахю кимна.

— Искаш ли да ти нарежа месото, момче?

Усмихнах се през болка и забодох няколко картофа на вилицата.

— На мен не ми сподели това. Каза, че е щастлива.

— По-скоро се е правела на силна. Или пък е искала да разбере дали не си променил решението си. Дали още я обичаш. Както и да е, бях спрял да се тревожа, че ще се нарани сама. Не съм и подозирал, че някой може да й причини такова ужасно нещо.

— Всички я обичаха, Майк.

— Тогава защо? — попита ме Донахю и удари с юмруци по масата. Порцелановата чиния подскочи. Бирата се разплиска. — Защо тогава я пращам в Дъблин в ковчег?

Оставих ножа и вилицата и отместих чинията.

— Нямало е нищо общо с Колийн — отговорих аз. — Някой я е убил, за да нарани мен. Някой, който ме мрази.

— Кой е бил, Джак?

— Не знам. Все още. Работя по въпроса. Който и да е, е бил професионалист. Можел е да намери начин да убие мен, без да замесва Колийн. Но не това е искал.

Натопил ме е, за да се срина малко по малко. Първо с тази… загуба. После унижението. След което ще ме затворят до живот. Или ще ме осъдят на смърт. Това е бил планът.

— Да го изяде котката дано. А дяволът да изяде нея.

— Дай боже.

Замълчахме, докато отсервираха масата.

Щом пак останахме сами, погледнах тъжните очи на Майк и казах:

— Съжалявам, Майк. Аз съм този, който ти дължи извинение. Ако Колийн нямаше връзка с мен, щеше още да е жива.

Спрях пред „Бевърли Хилс Сън“, главният от веригата хотели на Джинкс Пул, малко след десет. Излязох от кола за двеста хиляди долара, а изглеждах така, сякаш ме бяха влачили след нея няколко километра. Дадох ключовете на момчето на паркинга и се регистрирах на рецепцията.

Служителят каза:

— Господин Морган, мисля, че жената на червеното канапе чака вас.

Беше Джъстийн.

Слава богу.

Бях толкова щастлив да я видя, че ми се насълзиха очите. Представих си как се изтягам на чистите чаршафи, Джъстийн лежи до мен, а аз усещам допира на кожата й и чувствам безгранична лекота.

Но какво правеше тук? Повиках я. Тя вдигна поглед и аз прекосих луксозното бляскаво фоайе до нея.

— Откога ме чакаш? Добре ли си?

Не можех да разчета изражението й.

— Какво става, Джъстийн?

— Просто… трябва да поговорим. С открити карти. Нищо, освен истината.

— Да се качим в стаята ми — казах аз. Извъртях глава и посочих натъртената си челюст. — Трябва да полегна.

— Вониш на бира. Да не си участвал в сбиване в някой бар?

— Нищо не ти убягва.

— Седни. Моля те. Няма да отнеме много време.

Това не звучеше добре, каквото и да беше. Отпуснах се на канапето до Джъстийн.

— Кажи-речи съм в кома. Може би е по-добре да поговорим утре.

— Изисква се минимално усилие на мозъка ти.

Погледнах я. И тя ме фиксира с очи. Обичах Джъстийн. Обичах я.

— Когато миналата седмица се видя с Колийн, преди да заминеш за Европа… какво се случи?

— Обядвахме в „Смити“. Трябва някъде да имам касова бележка. Не ми остана време да прегледам трансакциите по кредитната ми карта.

— Спа ли с нея?

— Божичко. Не прави това. Аз подлагал ли съм те на разпит някога? Не можеш ли просто да ми имаш доверие?

— „Доверие“ ли каза? Ще приема, че това значи, че не е било просто обяд. О, Джак — тя поклати глава.

Протегнах ръце напред.

— Ако не ми вярваш за това, какъв смисъл има изобщо? Как бихме могли да изгладим отношенията си, ако ми нямаш доверие?

Джъстийн се изправи, преметна дръжката на чантата си на рамо и без да се обръща назад, напусна хотела през въртящите се врати. Гледах я през стъклата. Подаде талона си за паркинг на момчето и застана с лице към улицата, докато той отиде за колата й. Джъстийн ме разчиташе като детектора на лъжата на ФБР. Безполезно беше да се опитвам да я излъжа.

Можех да я последвам, но какво повече бих могъл да й кажа?