Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Една вечер я срещнах случайно в асансьора и бях като ударен от гръм по начин, който не може да се обясни, като се опишат косата, очите и извивките на тялото. Возих се десет етажа нагоре, зазяпан в нея, преди да си дам сметка, че асансьорът не се движи надолу.

Тя се беше разсмяла или може би просто се наслаждаваше на това, да види как бях зашеметен от нищото само за шейсет секунди. Когато я видях отново, задържах вратата на асансьора, представих се и попитах дали би искала да вечеря с мен.

Тя се съгласи. Сякаш беше обгърнала сърцето ми с ръце.

Джъстийн беше няколко години по-млада от мен, но може би поне с десетилетие по-мъдра. Красива. Умна. Работеше в психиатрична болница през по-голямата част от седмицата, имаше частна практика и приемаше малък брой пациенти в понеделник и сряда.

Вечеряхме в малко италианско ресторантче на „Ермоса Бийч“ и аз говорих през цялото време. На онази среща й разказах повече за себе си, отколкото през цялото време след това. Усещах, че тя е надежден човек, заслужаващ доверие, приемащ, а тя сигурно е решила, че аз съм човек, който е способен да се разкрива.

По-късно беше казала, че съм като мида. С гумено уплътнение около черупката. Бях се изсмял, казвайки, че сега вече е познала истинската ми същност, такава, каквато е извън периодите на криза. Когато водихме този разговор, вече бяхме влюбени. Сега Джъстийн беше седнала в кожения стол и се въртеше леко наляво-надясно. Заобиколих масата и седнах до нея. Изражението на лицето й беше студено.

Беше ми толкова ядосана.

— Имам предложение за работа — каза тя. — Добро предложение.

— Не ти отне много време.

— Ще приключа случаите си, включително и новия, ако го поемем. Още не съм отговорила, но става въпрос само за договаряне на условията. Вероятно ще приема.

— Знам, че сигурно е напразен опит, но представи си, че наистина съм невинен, Джъстийн. Представи си, че никога досега не съм имал по-голяма нужда от теб.

— Добре, Джак. А сега ти си представи, че просто вече не ми пука.

Джъстийн караше тъмносиния си ягуар, а Скоти седеше на седалката до нея. Отклониха се по Мелроуз, минаха под свода на портите на киностудията „Арлекин пикчърс“ и спряха до кабинката на охраната.

— Джъстийн Смит. За среща с Дани Уитман. Пазачът прокара пръст по списъка на екрана на лаптопа си и сравни снимката от шофьорската снимка на Джъстийн с лицето на жената пред себе си. Изрече името й по телефона и се обърна към нея:

— Завийте надясно, после наляво по Авеню Пи. Продължете напред, докато не видите номер 231 на ъгъла на Единадесета — каза той и й махна да минава.

— Гледал съм всичко, което Дани Уитман някога е снимал. Гледах и първия му филм — „Язовец“. Играеше хлапето с дивите кучета. Знаех си, че ще го изстреля нагоре — каза Скоти.

Джъстийн му се усмихна, намали скоростта при един легнал полицай, зави наляво на втората пресечка и се спусна надолу по улица, от двете страни на която имаше студиа и дву- и триетажни сгради в испански стил, използвани в миналото като квартири за писатели и актьори, а днес предимно като продуцентски и административни офиси.

Докато шофираше, умът й блуждаеше. Мислеше си за Джак, за Джак заедно с Колийн, за това, че беше убедена, че той я беше излъгал за обяда с нея. Мислеше си още за работата, която й бяха предложили; че тя нямаше да бъде толкова добра като тази в момента — освен в едно важно отношение. Нямаше да вижда Джак пет дни в седмицата.

Скоти я наблюдаваше. Тя си спомни какво беше казал. Как се вълнува, че ще работи с Дани Уитман.

— Още не сме взели чека с парите, Скоти. Но ако поемем случая, се обзалагам на десет долара, че ще се радваш, когато приключим с това.

Тя свали сенника, намали и продължи:

— Той тъкмо започва да снима някакъв нов филм. Екшън, естествено. Въпросът е дали ще успее да го завърши.

— „Нюанси на зеленото“. Четох за него. Разузнавачи и контраразузнавачи в двадесет и първия век.

— Добре, признавам си, впечатлена съм. Написал си си домашното.

Джъстийн се замисли за тази задача. Искаше й се да не беше казвала на Джак, че ще се заеме. Можеше да се проточи. А и единственото, на което можеше да разчита на сто процента, когато си имаш вземане-даване с кинозвезди, беше, че нещата ще се объркат.

Моля те, Господи. Нека тази да бъде изключение от правилото. Нека бъде лесна.

— Моля? — каза на Скоти, който отново приказваше нещо.

— Изпусна срещата. Джак говори за Колийн Мълой. Хората изглежда са я харесвали.