Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Мерит отиде при прозореца, намери контролния им пулт и спусна тежките плътни завеси. В същото време огледа стаята, за да се увери, че са сами. Обичайните обитатели на такива апартаменти рядко оставаха без компания. Уиър явно нямаше нужда от такава.

— Какво става? — попита той.

— Получаваш апартамент в яхтклуба.

— Не, благодаря. — Младежът посочи кухненския бокс. Голямата стъклена маса в огледалното помещение беше отрупана с нова и скъпа компютърна техника. — Не ми трябва нищо повече. Така няма да губя време за пътуване дотук, а и имам румсървис.

— Вече не. Апартаментът е прекалено скъп. — Идеално обяснение за човек, който познава Айрънуд. — Взимай си якето.

— Веднага ли?

— Веднага.

Уиър не изглеждаше доволен, но сви рамене.

— Добре, но първо трябва да се отбия на едно място. — Той натисна няколко клавиша на компютъра си и взе нещо квадратно в лъскава сребриста кутия. Компютърен хард диск. — Намерих му нов клъстер.

Мерит протегна ръка.

— Аз ще му го дам.

— Ще отнеме само минутка. — Уиър си погледна часовника. — В момента водел някакъв конферентен разговор с Хонконг, но иска да ме види веднага щом приключи.

Наемникът с лекота включи отклонението в плана си.

— Ще дойда с тебе.

— Моля. — Уиър отиде при гардероба и извади якето си.

Мерит задържа отворена вратата на апартамента.

— Не споменавай за яхтклуба. Той е склонен да промени решението си и пак да те прати в пущинака, за да си спести някой и друг кинт.

— Като че ли не го познавам.

Мерит затвори вратата зад него. Планът му нямаше да се промени. Уиър щеше да е мъртъв до полунощ.

— Англия ли?

— Югозападният край — отвърна Дейвид. — Около хиляда квадратни километра.

— Корнуол! — засия Айрънуд. Ако този четвърти клъстер се окажеше като предишните три, щеше да локализира новата колония в рамките на два и половина квадратни километра — при това, без да използва скъпите си играчки.

Хрумна му друга мисъл и той вдигна сребристия хард диск. Лъскавата му метална повърхност отразяваше топлите пустинни цветове на апартамента „Розуел“. Разгърнат на комфортната площ от триста и двайсет квадрата, мезонетът беше мебелиран изцяло в мексикански стил, чак до градината с двеста кактуса и колекцията оригинали на Джорджа О’Кийф по фалшивите кирпичени стени.

— Не каза ли, че ще ти трябва най-малко месец, за да стигнеш до това тук?

— Новата база данни от Санта Круз е идеална за тоя тип проучване — по-малка, предварително организирана. Спести ми време.

— Добре тогава… Искате ли да пийнете нещо, момчета?

— Разбира се — каза Дейвид.

Мерит поклати глава малко прекалено подчертано.

Айрънуд премести поглед от единия към другия и после обратно.

— В кухнята, Мерит. Диетична кола. С много лед. Благодаря ти.

Наемникът изчезна по дългия коридор, фланкиран с високи фикуси в теракотени саксии.

— Как се отнася с теб? — попита милиардерът.

— Добре — прекалено бързо отвърна Дейвид.

— Аха. — Налагаше се да поговори със своя шеф на сигурността. Дейвид Уиър беше ценен кадър, трябваше да се грижат за него. — Не забравяй, че работиш за мене, не за него. Не искам да ти се меси.

Айрънуд вдигна телефона и натисна клавиш за бързо набиране. Изтече доста време, докато синът му отговори. Чуваше се шумотевица. Игралният етаж.

— Качи се тук. — Айрънуд прекъсна, без да изчака отговор.

Мерит се върна от кухнята с две високи зелени чаши, пълни с кола и потракващи кубчета лед.

Милиардерът взе своята и я чукна в чашата на Дейвид.

— За истината.

— А също за справедливостта и американския начин на живот — добави младежът.

Айрънуд долови цинизма в гласа му.

— Още не вярваш, нали?

— В извънземните ли? Не.

— Имаш ли вече по-добра теория?

— Да. Нечовешките полиморфизми са КРП.

Айрънуд одобрително се ухили и се озърна към шефа на сигурността.

— Това момче не се предава, а? — Върна се с тежка стъпка до огромния мек диван с планини от ленени възглавници, украсени в традиционния стил на индианците навахо. Избута вестниците настрани и седна.

Дейвид се настани на едно от двете кресла от гарнитурата. Мерит остана прав.

— Бързаш ли за някъде? — поинтересува се Айрънуд.

— Не, сър.

— Тогава разпусни малко. — Айрънуд вдигна чашата си и Мерит неохотно зае втория фотьойл. — Та значи, КРП…

— Къси разпръснати повто̀ри. Ретропозони.

— Нищо не ми говори.

— Вид некодираща ДНК.

Айрънуд нямаше време за жаргон, терминологичен или обикновен, но искаше да се увери, че не е пропуснал нещо важно.