Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Някой от нашите се е продал на ония ?!

Лицето на Мерит се изкриви в лека усмивка.

— Не от нашите. От вашите. Дейвид Уиър.

На Дейвид му се искаше да избяга, но още не можеше и както вървеше бавно, коридорът в Южната кула му се струваше безкраен. Щом излезе от обсега на камерите и вратата на баровския му апартамент се затвори зад него, той се втурна към шкафа в кухненския бокс, в който беше поставил предавател — поредната странна електронна джаджа сред много други, нищо, което да привлече вниманието.

Два дни след срещата с агент Лайл Уиър инсталира в компютъра си проследяваща програма, първоначално разработена за наблюдение на системите в склада. Точно преди да излезе от апартамента с Мерит, включи излъчвателя й. Оттогава програмата пращаше запитващ радиосигнал на пет секунди и всяко запитване получаваше отговор от самозахранващ се РЧИД, радиочестотен идентификатор. Два пъти по-малък от кредитна карта, той беше скрит в хард диска, който Дейвид занесе на Айрънуд и който милиардерът даде на сина си. Хард диск, получен от Джак Лайл.

Военновъздушните сили вече знаеха, че Айрънуд открива своите колонии, като купува географска информация от Уиър, и сега искаха да установят къде се обработват данните. Идентификаторът в хард диска трябваше да ги отведе там.

Лайл не му беше казал нищо повече, но и това стигаше. Още щом се настани в хотела на казиното, Дейвид разглоби хард диска, без да наруши целостта на пломбата, която не можеше да не е поставена вътре.

Огледът на радиочестотния идентификатор в диска не представляваше проблем — оказа се специално произведен модел с по-издръжлива батерия. Това обясняваше сравнително големия му размер. Обикновените идентификатори като онези, скрити в чиповете с голяма стойност в казината, бяха доста по-малки. Някои едва се виждаха с просто око. Такава големина на идентификатора обаче беше възможна само ако няма нужда от батерия и предавател — което всъщност превръщаше устройството в пасивен рефлектор на излъчваните към него радиочестоти.

За щастие големият модел в хард диска на Джак Лайл беше активен — излъчваше сигнал със собствено захранване — и това позволяваше да бъде пренастроен. Сега той излъчваше на честоти, различни от онези, които военновъздушните сили следяха най-вероятно от автомобил, паркиран близо до казиното на Айрънуд.

Въпреки че пренастрои идентификатора, Дейвид изпълни инструкциите на агент Лайл и предаде хард диска на Айрънуд. Ако не го направеше, властите щяха да му предявят обвинение в икономически шпионаж. Той обаче нямаше намерение да сподели веднага онова, което научеше. Не и докато не откриеше каква информация е извлякъл от четвъртия клъстер милиардерът, защото тъкмо това пък интересуваше Джес Макклейри. В замяна тя му беше обещала да му каже откъде знае, че има дванайсет клъстера — което можеше да му спаси живота.

„Айрънуд, Лайл, Джес и аз“ — помисли си Дейвид. Всички се интересуваха от едно и също нещо, скрито в неговите данни. Но само той знаеше, че първите нечовешки ДНК секвенции, които бе открил, бяха неговите. Това означаваше, че тримата му работодатели трябва да почакат, докато научи какъв е всъщност и как да избегне смъртната присъда, закодирана в гените му.

Дейвид седеше прегърбен над компютъра си в кухненския бокс на баровския си апартамент и пръстите му играеха по клавиатурата. На екрана се отвори дневникът на радиочестотния идентификатор. Дванайсетте запитващи и отговарящи сигнала на минута през последния час бяха записани в колони от цифри. Въпреки че можеше визуално да картира положението на устройството, той реши, че на екрана не бива да има нищо, което да бъде разпознато от някой друг. Пък и вече беше получил пълна представа за комплекса от туристическите карти и плановете на аварийните изходи, поставени на всеки етаж в Северната и Южната кула.

Насочван от координатите на всяко запитване и съответния отговор, Дейвид поставяше точки на въображаемата си карта и така проследи пътя на Айрънуд-младши след излизането му от апартамента „Розуел“ и спускането му с частния асансьор на първия етаж на казиното, минаването му през игралните салони и… накъде?

Представи си търговската част на казиното — дълъг извит пасаж като в мол, където малцината късметлии редовно разменяха печалбите си за луксозни стоки с невероятна надценка. Младши беше вървял донякъде по него, после бе завил и продължил по права линия, а след това…