Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Айрънуд му махна с ръка — скоро щяха да продължат дискусията — и въведе кода в устройството. Заедно със сина му в стаята влезе спарен мирис на дим и алкохол.

Милиардерът му подаде хард диска на Дейвид.

— Занеси го.

Айрънуд-младши го взе и кимна на Уиър.

— Негово ли е?

— Мое е — отсече баща му.

— Ясно. Ще го занеса долу.

— Давай.

Сякаш решил, че срещата е приключила, Мерит се изправи още преди вратата да се е затворила.

Дейвид остана на мястото си.

— Знаете ли, ако ми обясните как обработвате моята информация, сигурно ще мога да ви я дам в друг вид. По-подходящ.

Айрънуд тежко се надигна. Трябваше да слезе в Червения салон и да каже на Кийша, че знае откъде да започне търсенето на четвъртата колония.

— Решил съм тоя проблем, Дейв, но ти благодаря.

Уиър също се изправи и внимателно остави чашата с кола на масата.

— Трябва да призная, че съм любопитен. С вас използваме една и съща информация, но аз откривам само районите. Вие откривате колониите — настоя Уиър.

— Това не е твоя грижа, синко. Просто си върши работата.

Дейвид най-после схвана намека.

— Разбира се, забравете, че изобщо съм поставил тоя въпрос. И очаквайте петия клъстер.

Това пък събуди любопитството на Айрънуд. Досега неговият млад учен винаги използваше условно наклонение.

— Мислех, че тия клъстери се откриват трудно. Променило ли се е нещо?

— Ами един клъстер можеше да е статистическа случайност. Същото се отнасяше и за втория. Сега, след като сме вече на четвъртия, предполагам, че има някаква система.

Докато вървяха към фоайето и частния асансьор на апартамента, Айрънуд изпита огромно удовлетворение.

— Виж сега, Дейв, щом има система, а аз ти гарантирам, че ще се убедиш в това, обяснението може да е само едно. Извънземни.

Дейвид вдигна длан, сякаш му даваше знак да спре, после раздели пръстите си между средния и безименния в жеста на господин Спок от „Стар Трек“.

— Дълъг живот и благоденствие.

Айрънуд се подсмихна, после протегна ръка, за да спре Мерит.

— Остани да поговорим.

Наемникът не откъсваше поглед от младия учен.

— Вие двамата да нямате някакви планове? — попита милиардерът.

— Не — отвърна шефът на сигурността.

— Добре. Дейв, не се захващай веднага за работа. Разпусни. Слез долу да погледаш шоуто. Обади се на Ели и тя ще ти даде билет. Носиш ли си костюм?

— Не, сър.

— Отбий се в „Берлати“. Кажи на Тони, че съм наредил да те облече.

Айрънуд изчака вратата на асансьора да се затвори зад Дейвид и едва тогава се обърна към Мерит.

— Искаш ли да ми кажеш нещо за теб и Дейв?

— Трябваше да доизясня обира в лабораторията му, но не съм замесвал фирмата.

— Наистина ли беше само обир?

Мерит отговори без колебание:

— Няма никакво съмнение. Полицейските доклади, които видях, предполагат, че според тях е действала банда, специализирана в кражби на скъпо лабораторно оборудване. Крадат го тук, продават го в Европа. Никакъв интерес към компютрите.

Мерит премълчаваше нещо, Айрънуд усещаше това, но опитът го беше научил, че ако го притисне, шефът на сигурността ще му даде обичайния си отговор: колкото по-малко знае работодателят му за някои събития, които евентуално влизат в разрез със закона, толкова по-добре. С други думи, правдоподобно отричане.

Милиардерът се насочи обратно към дивана.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Той прерови пръснатите наоколо вестници и намери неделния „Бостън Глоуб“, вече прегънат на некролозите. Айрънуд посочи един от тях.

— Да знаеш нещо за това?

Мерит покорно прегледа посочения му некролог.

Флориан Макклейри. Филантроп. Пътешественичка. Прочут археолог. Инфаркт на Таити. Малката снимка, публикувана във вестника, датираше отпреди двайсет години. Мацка и половина.

— Тя беше по следите ти, нали?

Мерит поклати глава.

— Знаех, че хора от тяхната фондация са там. Нямах представа, че е с тях. — Подаде му обратно вестника.

Но Айрънуд още не беше свършил с него.

— Виждаш ли датата на смъртта й? Били са на броени дни след теб. Трябваше им година да установят къде е откритата от нас колония в Индия и да принудят властите да предадат обекта на техния археологически екип. До другия в Андите стигнаха за близо два месеца. Но тоя път Макклеъри за малко да те изпреварят. Как е възможно?

Мерит се взираше в него, сякаш стигнал до някакво решение.

— Не исках да ви казвам, докато не се уверя. Мисля, че имат вътрешен човек.