Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Съсредоточи се върху положителния ефект от всичко това, Андрю. Докато разрушаваме храмовете, когато и където и да бъдат открити, Фондацията е в безопасност.

— Стига никой друг да не узнае какво сме направили.

— Това е невъзможно.

— Третият атентат срещу Джесика няма как да не събуди подозрения.

— Винаги можем да я затворим.

— Вече не.

— Какво не си ми казал? — остро попита Сю-Лин.

— Вилем е в Бостън. Бил е на заупокойната служба. Разговарял е с Джесика.

— Защо твоите хора не са го спрели?

— Изобщо не са го видели. Научих от пасторката. Тя се обади във фирмата да пита дали редовните дарения на Флориан ще продължат.

Сю-Лин изключи финансовите си дисплеи. Като екип, Вилем и Флориан бяха представлявали реална заплаха за сигурността на Фондацията. Предвид склонността й към теренна работа в отдалечени и често рискови райони, по-лесно бяха ликвидирали Флориан. Смъртта й по време на експедиция не повдигна никакви въпроси. Нейната непокорна наследница трябваше да бъде отстранена също толкова безпроблемно по време на стихиен протест срещу канадския петролопровод и гибелта й щеше да се приеме като прискърбно съвпадение. Джесика обаче беше още жива, а сега се оказваше и че Вилем е влязъл в контакт с нея. Все едно нищо не се бе променило и Фондацията продължаваше да е в опасност.

— Трябва да допуснем, че са си разказали всичко.

— За теориите на Вилем и Флориан и за атентатите срещу Джесика — да, естествено. Но засега още нямат основание да подозират, че сме замесени ние.

— Освен ако не направим нещо глупаво и не затворим Джесика в Кантората.

— Съгласен съм. Вилем ще задава прекалено много въпроси.

— Тогава край на половинчатите мерки.

— Край на подизпълнителите.

— Ще пратя някой, на когото мога да се доверя, да я върне в Цюрих.

— С какво ще помогне това?

— Самолетът й няма да стигне дотук — отвърна Сю-Лин.

— Скъпо, но… за общото благо. Ами Вилем?

— Намери го чрез хора от твоята фирма. Не замесвай Семейството.

— А след като го намерим?

— Трябва да разберем дали е разговарял с някой друг. Особено с Емил или Виктория. Те са податливи на неговите теории.

— Като познавам Вилем, няма да го открием скоро — отбеляза Андрю.

— За благото на Семейството, братовчеде. Нямаме друг избор.

— За благото на Семейството… Ами Айрънуд?

— Той не е наша грижа.

— Даже ако продължи да открива храмове?

Сю-Лин отново включи финансовите дисплеи. Тази криза, подобно на предишните, с които си беше имала работа, сега намираше своето решение.

— С това е свършено, Андрю. Нашият човек ми съобщи, че както и Айрънуд да е направил тези открития, това повече няма да се случи.

Въоръжен с деветмилиметров глок и нов матовочерен нож КА-БАР „Бекър“, Мерит слезе от асансьора, готов за убийство.

Не чувстваше отговорност за това, което предстоеше. Погледнато рационално, жертвата сама беше предизвикала смъртта си — белязан човек от мига на кражбата от армията, която можеше да свърже Айрънуд с неговите действия.

Мерит кимна на охранителя пред частния асансьор и продължи пътя си. Имаше пълен достъп навсякъде в казиното, дори тук. По-голямата част от четирийсетия етаж в Южната кула се пазеше за китове — онези комарджии, на които винаги можеше да се разчита да губят милиони, независимо от състоянието на икономиката. На този етаж имаше двайсет и два частни апартамента, най-малкият, от които сто и шейсет квадрата, всеки с джакузи и плувен басейн, прожекционни зали и камини, деликатесни кухни и огледални тавани: толкова удоволствия и развлечения, колкото бяха необходими, за да не позволяват на китовете да прекосят улицата и да се прехвърлят в „Тадж Махал“ или „Сизърс“.

Бяха нужни само няколко думи с Айрънуд за атаката срещу лабораторията в склада — Мерит предпазливо я наричаше „опит за грабеж“ — и Уиър и неговите компютри незабавно бяха преместени на по-сигурно място в „Атлантик Сити Инкаунтърс“.

Мерит пооправи спортното си сако и презраменния си кобур, после натисна звънеца до вратата на апартамента.

Изтече малко повече време, отколкото му се нравеше, но вратата се отвори.

— Мерит. — Изненадата на Дейвид Уиър беше неизречен въпрос.

Наемникът мина покрай него, продължи по покрития с мраморни плочи коридор и влезе в огромната стая.

— Стягай си багажа.

— Какво има?

Уиър затвори вратата и го последва вътре. Черни кожени кресла върху дебел бял килим бяха наредени пред камина от мрамор на черно-бели жилки и френски прозорец с изглед към Атлантика. По това време на нощта обаче тъмнееше дори океанът. Не се виждаше нищо друго, освен навигационните светлини на минаващите кораби.