Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Според Джес обаче един факт тежеше повече от всички други.

— Но Сю-Лин е скрила важна информация!

— И какво искаш да направя?

— Точно каквото прави тя . Не й съобщавай това, което ти разказах.

— За кое?

— За всичко, особено за Дейвид.

— За Дейвид — замислено повтори Виктория. — Кога ще получите резултатите от генетичния анализ?

— Предварителните резултати — след два дни. Явно веднага ще могат да кажат дали сме роднини. Прецизирането на детайлите ще отнеме малко повече време.

— Е… поне ще е изключително интересно, ако се окаже, че Семейството има специфичен генетичен маркер. Определено изглежда логично. И това ще те улесни да го включиш в сто четирийсет и четиримата.

Джес я разбра. Съпрузите на пазителите автоматично ставаха членове на вътрешния кръг на Семейството, макар че понякога подготвителният период продължаваше години.

— Ами… — Виктория се поколеба. — Белият остров?

— Първо трябва да разшифроваме звездната карта.

— А после?

— В идеалния случай ли? — Джес знаеше какво трябва да направи, но не беше сигурна, че е възможно. — В идеалния случай ще отида на мястото, което сочи звездната карта, и ще видя какво има там — и по някакъв начин ще осведомя едновременно всички пазители и сто четирийсет и четиримата. Ако Сю-Лин и Андрю унищожават храмове, това ще им попречи.

— Защото всички ще знаят.

Джес погледна портрета на Бейкън.

— Знанието ще ни даде силата да съхраним знанието.

Виктория се замисли и Джес затаи дъх, стори й се, че братовчедка й е взела решение.

И тогава оглушителен вой на сирена накара и двете да запушат уши.

— Какво става? — ахна Джес.

Пазителката на Канбера повиши глас, за да надвика сирената.

— Бомбоустойчивата врата! Затваря се!

Дейвид вдигна ръце в инстинктивен, но напразен опит да спре куршумите. Само че оръжието беше тейзър, който стреляше със стрелички. Те улучиха кутията кола и с искри рикошираха от целта си.

Реагирайки мигновено, Дейвид затръшна вратата точно когато шофьорът се хвърли към него. Разнесе се силен трясък, вратата бавно се отвори и мъжът залитна напред. От носа и устните му шуртеше кръв.

Дейвид замахна силно и го повали на пода.

Мислите му запрепускаха. В ландроувъра, който ги беше пресрещнал на портала, имаше двама души. Надникна в коридора. Нямаше никого.

Наведе се, претърси джобовете на мъжа и откри ключове и пластмасова кутийка с още стрели. Смъкна колана му и завърза ръцете му, после заключи вратата към коридора. Огледа бюрата, столовете и видя…

Нещо, което нарушаваше общата картина.

Върху една кантонерка при задната стена нямаше найлон. Средното чекмедже беше отворено.

Изтича дотам и погледна вътре. Биометричен скенер за длан — Джес и Бакана бяха влезли вътре.

Дейвид домъкна шофьора при кантонерката, развърза ръцете му и постави едната му длан върху скенера.

Прозвуча тих сигнал и един стенен панел се плъзна настрани. Дейвид завърза отново пленника си и мина през отвора.

Намираше се пред стълбище, което се виеше надолу в грамадна изкуствена пещера с масивна кръгла врата в дъното. Зад лъскавия стоманен капак се разкриваше широк тунел.

Единствените други входове или изходи изглежда бяха три по-малки открити тунели. Дейвид предположи, че водят към вратите на товарните отсеци, които бяха видели на идване.

Заключението беше очевидно: Кантората се намираше зад кръглата врата.

Тръгна по стълбището, но зад него прозвуча вик.

Някакъв мъж стоеше на входа към стълбището и крещеше по радиостанцията си.

Зави сирена, на долния етаж мигаха въртящи се светлини и по стоманената повърхност на вратата заиграха невероятни отблясъци.

Басово боботене на мощни хидравлични помпи разтърси въздуха.

Сребристият диск се затваряше.

Воят на сирената заглуши вика на Джес.

— Защо?

Виктория грабна лаптопа си и се втурна към вратата.

— Затваряме я само при учения и…

Тя закова на място. На прага стоеше Бакана.

— Останете в кабинета си — каза момичето.

Пазителката на Канбера се опита да се провре покрай нея, но Бакана я хвана за ръката и я принуди да се върне.

— Останете тук. — Нареди тя и гневно изгледа Джес.

Виктория бясно отскубна ръката си.

— Какво става?

Джес знаеше отговора.

— Аз съм причината.

Бакана затвори вратата. Джес чу тичащи стъпки в коридора, после усилващи се и заглъхващи разтревожени гласове. Учените, които работеха тук, явно бързаха да спасят компютрите и бележките си. За всеки случай.