Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Вътре спокойно можеше да се побере двоен тенис корт. Други три бели ландроувъра бяха паркирани до боядисана в червено стена, чиито жлебове и линии предполагаха, че е изсечена в скалата.

Джес включи фаровете и Дейвид преброи три товарни отсека със стандартни гаражни врати в дъното на изкуствената пещера.

Тя спря до стената по средата на пътя дотам и му каза да остави багажа и да тръгне с нея.

Табелата на служебната метална врата между два от входовете на товарните отсеци съобщаваше, че се работи само по предварителна заявка.

Джес зачака отпред.

Дейвид вдигна поглед към високия скален таван и видя насочени надолу охранителни камери.

Металната врата се отвори.

Появи се млада слаба жена. Пухкав облак черна коса обрамчваше лице с карамелен тен и ясни златистокафяви очи. Въпреки вездесъщия червен пустинен прах, ризата и дънките й бяха безупречно чисти.

— Бакана — каза Джес.

— Пазителко. — Младата жена коленичи, пое лявата й ръка и я целуна. После се озърна към Дейвид. — Той не участва ли в пътуването?

— Ще се включи. Искам Виктория да се срещне с него.

Бакана се изправи и изгледа Дейвид преценяващо и не особено дружелюбно.

Въведе ги в коридор, който стигаше до затворена врата. По скалните стени висяха скучни гравюри на местни пейзажи в прости рамки.

По средата на коридора завиха надясно и се озоваха в чакалня; Трябваше да останат там, докато Бакана уреди срещата. Тя им каза, че в хладилника има напитки, и затвори вратата след себе си.

Дейвид огледа един удивително грозен стол, покрит с оранжево зебло.

— Трябва ли да знам нещо?

Джес отвори хладилника и извади две шишета вода.

— Ти си ми годеник. — Тя въпросително повдигна едната бутилка.

Дейвид кимна.

— Добре…

Джес му я подхвърли и отвори другата за себе си.

— Това е единственият начин да те вкарам тук, по-просто е от истината.

Той разви капачката и отпи голяма глътка. Разбираше, че е започнал прекалено да свиква с лъжите, но с наближаването на смъртта нещата, за които по-рано се тревожеше, все по-малко го вълнуваха.

Останалите мебели в чакалнята бяха също толкова грозни и поне трийсетгодишни. Имаше дървена масичка, покрита със следи от чаши и отрупана с овехтели списания, от „Съвременно управление и организация на документи“ до задължителните броеве на „Нешънъл Джиографик“ отпреди десетилетия.

— Не е както си го представях.

— От време на време ги проверяват държавни инспектори. Идват шофьори на камионите, които карат провизии. Тъкмо това очакват да заварят тук.

— А ти какво очакваш?

Джес не отговори. Тя допи водата и хвърли празното шише в кошче за рециклиране.

Дейвид вече усещаше в нея нещо повече от съмнение. Страх.

Натаниъл Мерит спокойно седеше на стола до прозореца в хотелската си стая край „Хийтроу“.

На бюрото до него бяха нещата от болницата — и онези, които му бяха дали, и другите, които беше откраднал.

Взираше се в шишенцето с ко-дидрамол. Чакаше да види дали ще има нужда от още. Според воинската мантра болката бе слабост, напускаща тялото. Гърбът му обаче беше пострадал зле при удара в каменната маса на съкровищницата. Нападателят, когото се наложи да убие, за да избяга от срутващия се тунел, го беше ранил с нож отдясно на гръдния кош. А глезенът му… Навехна го, когато скочи от един от отворите, пробити с взрив в скалния склон — при това от някакви си метър и двайсет височина.

Просто не му провървя.

Единственото, което поне донякъде му даваше сили да преглътне провала в Корнуол, беше гледката на тялото на Айрънуд-младши до купчината камъни в прохода само мигове преди срутването.

Тогава той вече носеше черното яке от номекс и каската на първия нападател, влязъл в съкровищницата в търсене на оцелели. Удуши го толкова бързо, че онзи нямаше време да предупреди другарите си. На излизане ликвидира и другите двама. Преоблечен като един от тях, той използва предимството си и стреля пръв.

Сега обаче, след като се оказа, че Младши е жив и снася на военновъздушните сили, бягството му от Корнуол вече не беше първата стъпка към разчистване на кашата, която му остави изтърсакът на Айрънуд.

Скъсването му с милиардера щеше да е проблем. Бившият му шеф разполагаше със средствата и имаше мотив да му запуши устата. Мерит знаеше, че за да се спаси, се нуждае от още по-сериозни средства.

За щастие знаеше и откъде да си ги осигури.

Джес следваше Бакана между нагъсто наблъскани бюра, разделени с ниски стени.