Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Джес бе казала, че той няма право на достъп в подземната част на комплекса, но веднага щом поговорела няколко минути със своята домакиня, щели да го допуснат до първия етаж, където се намирали главните жилищни помещения. Там можел да си почине, докато тя свали снимките на картата на Слънчевата система от някой компютърен терминал. Освен това можела да се свърже с няколко астрономи, получили стипендии от фондацията „Макклеъри“, които щели да разтълкуват конфигурацията на планетите, изобразени на метеорита. И щели да знаят дали от картата може да се извлече конкретна дата.

Дейвид си погледна часовника, за да види колко е спал. „Час и половина?!“

Изправи се. Схванатите му мускули го боляха, а червата му куркаха. Не беше ял истинска храна от дни, но в момента имаше на разположение само кутия кола.

Отвори вратата, но не видя никого в коридора.

— Хей!

Никой не отговори.

Не знаеше порядките на това място, но му се струваше, че нещо не е наред.

Тръгна към затворената врата в дъното на коридора. Предполагаше, че Бакана е завела Джес там.

Вратата се оказа отключена и той се озова в офис, който очевидно не се използваше. Всички мебели бяха завити с найлони.

— Джес! Бакана! Хей!

Тишина.

Дейвид отпи глътка кола и се замисли за следващия си ход. И тогава чу някой в коридора. Движеше се бързо. Най-после.

Върна се при вратата и я отвори.

Към него тичаше шофьорът на ландроувъра. С оръжие в ръка.

Дейвид рязко затвори вратата…

Но я затръшна толкова силно, че тя отскочи и пак се отвори. Шофьорът стреля.

Джес чакаше с тревога, докато Виктория се взираше в една от малкото картини на стените. Портрет на сър Франсис Бейкън, един от сто четирийсет и четиримата на своето време. В едната си ръка държеше празен свитък, а в другата стискаше туарегския си кръст. По ръбовете на пурпурната му мантия със златни нишки бяха извезани думите scientia potestas est : „Знанието е сила“. Един от многото цитати от Преданията, които сър Франсис бе разкрил на света за голямо огорчение на своите братовчеди.

— Вярваш ли ми? — попита Джес накрая.

Виктория се извърна от портрета. На загорялото й лице се бяха появили нови бръчки.

— Не е толкова просто. Ти не ми даваш нито мотив, нито сериозни доказателства. Как бих могла да повярвам, че Сю-Лин и Андрю искат да унищожат нашето наследство… и че вече са започнали да го правят? Няма основания да ги отстраним от Дванайсетте.

Джес запремигва.

— Нима е възможно да отстраниш пазител?!

— Теоретично да, но мисля, че никога не се е случвало. Знам само, че неколцина пазители са напуснали активна служба и са доизживели дните си в нашите библиотеки. „Живот на вечно изследователство“ — струва ми се, че Фондацията го нарича така. Но това е по-скоро изгнание, отколкото отстраняване. — Виктория се намръщи. — Ето какъв е проблемът, Джеси. Фондацията с толкова голяма, средствата ни са толкова огромни, че всеки пазител би трябвало да е в състояние да проведе всякакво проучване, без каквито и да е пречки. Това винаги е предотвратявало споровете помежду ни.

— А разпределянето на тези средства? Според Вилем никога няма достатъчно за всичко, което всеки иска да направи.

— Това се отнася за всяка научна организация. Но ако някой от личните ни проекти не бъде одобрен тази година, ще бъде одобрен следващата. Всички сме равни, скъпа. Затова и масата е кръгла.

— Но… — Отчаянието на Джес растеше, мислите за картата на Слънчевата система отстъпваха пред нова заплаха. Ако не успееше да убеди Виктория, имаше много голяма вероятност тя да подкрепи съмненията на Сю-Лин в готовността на новата пазителка… „И аз също ще бъда обречена на «живот на вечно изследователство»“.

— Чуй ме, Виктория, Сю-Лин не спазва нашите правила — настойчиво заговори Джес. — Тя не ти е съобщила за атаката в Канада. Помисли за това, моля те. Казала ти е, че се безпокои за мен, но не ти е споменала, че вече е пратила „Крос“ да ме върнат в Цюрих под принуда. Вече е унищожила един храм, а сигурно и онзи в Корнуол. Помисли още какво ще изгубим, ако не я спрем!

— Честно казано, Джеси, тези ти аргументи са още по-неубедителни.

Джес я зяпна неразбиращо.

— Ти ясно ми даде да разбера, че ти и твоя Дейвид, както и Айрънуд с неговите хора, сте били единствените , които сте знаели за храма в Корнуол. Оттук е възможно само едно логично заключение: Айрънуд го е разрушил. Което означава, че най-вероятно той е виновен и за случилото се в Полинезия. И в момента не бих разчитала много на Вилем. Откакто изгуби Флориан, той е обезумял от мъка.