Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Беше прекалено дори само това, че е изправена пред перспективата да изгуби положението и властта си, и то заради чужди грешки.

— Може би не бива да я следим.

Тя нямаше представа какво иска да каже Андрю.

— С други думи, да се предадем, така ли?

— Ни най-малко. Помисли си за нейното положение.

— Андрю, дори да притежава само една десета от богатството на Флориан, тя разполага с всички възможности, които могат да се купят с пари.

— Напротив. Помисли, Сю-Лин. Тя не е сама. Нуждаеше се от Дейвид Уиър, за да открие храмовете, а Дейвид Уиър…

Пазителката на Сао Паоло го прекъсна. Беше разбрала.

— Уиър се нуждае от Айрънуд.

Почти можеше да чуе самодоволната усмивка на братовчед си.

— А както ни съобщи нашият човек, с този източник на подкрепа е свършено.

Трябваше й само миг и Сю-Лин се отпусна.

— Тя отива в Кантората. — Единственото място, където Джесика можеше да продължи търсенето на изгубеното минало на Семейството.

— Ето къде бих пратил следващата група на „Крос“.

Само че предприемането на толкова драстична мярка в най-строго охранявания архив на Семейството влечеше след себе си потенциален проблем: неговата австралийска директорка, Виктория, от Рода Кларидж. Пазителката на Канбера също се беше оказала независима и не можеха да разчитат на лоялността й.

— Трябва да действаме внимателно. Виктория беше приятелка на Флориан.

— Тя ще разбере, че е за благото на Семейството.

— Ще поговоря с нея — реши Сю-Лин. — Провери я, виж дали се е чувала с Джесика. Но, Андрю, може би няма да е разумно, нито дори възможно да разчитаме на помощта на Виктория.

— Обаче имаме други приятели в Кантората, нали?

Той беше прав. Сред подчинените на Виктория имаше хора, на които винаги можеха да разчитат.

Високо в небето над Цюрих Сю-Лин проведе първия си разговор с Австралия.

Дейвид забеляза първото указание: Орион висеше обърнат наопаки.

Успяха да разпознаят само четири съзвездия: Голямата и Малката мечка, Телец и Орион. Последното се състоеше от седем сребърни диска на купола на залата, но Дейвид откри разлика в конфигурацията на четирите най-външни звезди. Наблюдаван от Северното полукълбо, Орион най-често се виждаше на южното небе и най-раздалечените му звезди се намираха отляво. Върху купола на корнуолския храм беше тъкмо обратното.

По молба на Джес директорът на изследователския отдел на „Халдрон Ойл“ им прати Бърт Макгилфърд, седиментолог в абърдийнския офис и любител астроном. Още щом видя снимката на купола, той я определи като карта на южното небе. След това на силен шотландски диалект им посочи още няколко съзвездия, за които не бяха чували, включително Телескоп, Микроскоп и Помпа.

Най-важното, макар и най-малкото, беше Южният кръст.

Полярната звезда, обясни им Макгилфърд, бележеше северния небесен полюс. В Южното полукълбо нямало звезда с подобна позиция, затова наблюдателите използвали Южния кръст и намирали другия небесен полюс, като проследявали дългото му рамо четири и половина дължини на юг.

Дейвид и Джес бяха запознати с ориентирането по звездите в мореплаването и попитаха Макгилфърд как да открият конкретното място на планетата, откъдето се виждат звездите на тази карта в съответната им конфигурация?

— Не е възможно. — Звездната карта от корнуолската зала, която съответствала на южното небе, наблюдавано от Южна Америка, Африка или Австралия, можела да се използва само за изчисляване на географската ширина — тоест на какво разстояние над или под екватора се намира дадена точка. Ширината, подчерта Макгилфърд, се определяла сравнително лесно. За разлика от дължината — тоест колко на изток или на запад от условен изходен пункт се намира дадена точка. За прецизна навигация, поясни той, се изисквало изчисляването и на двете.

Оттам седиментологът се впусна в тирада за това как в ново време условният изходен пункт — 0° — разделящ Земята на Западно и Източно полукълбо, се превърнал в линията, минаваща през Гринуич в Англия. За да се изчисли колко на изток или на запад от Гринуичкия меридиан е дадена точка, трябвало да бъдат известни положенията на конкретни звезди над хоризонта и времето, през което се наблюдават тези положения. Точното измерване на времето било толкова важно за мореплавателското изкуство, че морските сили на XVII век, Франция, Испания и Англия, предлагали награди, възлизащи на милиони днешни долари, на всеки, който измисли начин за точно определяне на географската дължина в морето. Първият сигурен метод бил нов вид часовник, изобретен в края на XVIII век от един йоркширски дърводелец. Той отчитал времето точно дори на движещ се кораб.