Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Мъжът на леглото облиза сухите си устни, покритата с петна превръзка скриваше лицето му от скулите до устата. Според медицинските сведения той бе прострелян два пъти — драскотина на рамото и по-сериозна рана в левия прасец. Освен това имаше множество охлузвания и повърхностни контузии по дясната страна на тялото. Травмите бяха получени при частичното срутване на тунела, където го откриха спасителите. Лявата му ръка беше счупена на три места, а лявото му рамо — изкълчено. Накрая идваше ожуленото му лице.

— Преди… какво? — бавно попита Младши, но според монитора до леглото пулсът му рязко се ускори.

— Преди да започнат наказателното производство срещу теб — повтори Лайл. — Следобед ще те предам на военната полиция и ще те прехвърлят в „Левънуърт“.

С всяка секунда Младши се разбуждаше все повече.

— В „Левънуърт“ ли?

— Това е военен затвор.

— Арестуван ли съм?

— Не. Ти си военнопленник. — Лайл винаги се наслаждаваше на този момент.

Младши се опита да се надигне и не успя. Паниката му се засилваше.

— Чакайте, чакайте… я дайте отначало.

Специалният агент се представи и продължи:

— Ти си враг на Съединените щати, беше пленен и ще бъдеш…

— Не! Стига!

Лайл зачака.

— Не съм враг. Аз съм американски гражданин.

— Който е участвал в сговаряне за кражба на секретна военна собственост с цел продажбата й на чужди сили. Заловихме те. Ще прекараш остатъка от живота си в „Левънуърт“.

Младши отпусна глава върху антисептично бялата възглавница и се вторачи в тавана.

— Искам адвокат.

— Цивилните имат право да разговарят с адвокат. Военнопленниците разговарят с мен.

Пациентът свирепо се втренчи в него, но Лайл не се извърна.

— Нещо да кажеш?

— Искам да говоря с баща си.

— Мога да го уредя. Само трябва да ми съобщиш къде е.

Младши запремигва, най-после достатъчно буден, за да проумее в каква игра участва.

— Точно така. Той избяга — продължи Лайл. — Голямата риба. Но за утеха имаме теб. Измъкнахме те от дупка в земята в Англия. Между другото, няма данни да си влизал в тая страна. Впечатлен съм, обаче това потвърждава факта, че имаш опитни съучастници. В сговарянето.

— Няма никакво сговаряне. Моят старец… — Младши се усети.

— Какво твоят старец?

Младши затвори очи. В размътения му от морфина ум несъмнено витаеха картини от живота в затвор с максимално строг режим.

— Какво трябва да направя?

— Да отговориш на някои въпроси.

— Какви например?

— Къде с Холдън-старши? Къде е базата данни? Как я е получил? На кого се кани да я продаде? Какво…

— Няма да я продава на никого!

— Тогава какво прави с нея?

— Търси… оная подземна съборетина, от която ме измъкнахте. Руини, разбирате ли? Вече откри няколко такива по целия свят.

„Едно на нула за Роз“ — помисли си Лайл.

— Кой му помага в това?

Лицето на Младши се сгърчи и той потрепери от болка.

— Натаниъл Мерит. Копелето, дето ме заряза там долу. Той върши мръсната работа за моя старец. — Погледна Лайл в очите и добави: — Ето ви го вашият убиец. Не съм аз.

Агентът скри изненадата си и промени тактиката. Очакваше Младши да назове Китай, Русия или друга неприятелска държава като врага, който помага на Айрънуд да използва ГСРСА, а не физическо лице.

— Кого е убил?

— Ако ви кажа каквото знам, ще ме пратите ли в „Левънуърт“?

— Ако ни съдействаш, и аз ще ти съдействам. Не забравяй какво ти казах: ти не си голямата риба. — Лайл премълча за останалата част от сделката. Беше прекалено рано да очаква от него да предаде баща си. Трябваше да го изработи внимателно. — Добре, да се върнем на тоя Мерит. Какъв е той? Каква е връзката му с баща ти? И кого е убил?

Устата на пациента се изкриви в неприятна усмивка. След миг той изпъшка — устната му се беше сцепила.

Но разказа на Лайл всичко .

— Да знам, знам, пълна каша — каза Айрънуд на жената, за която се беше венчал преди трийсет години. — Изобщо не съм си мислил, че ще се стигне чак дотук. Обзалагам се, че и ти не си. — Той замълча замислено. — Винаги си ми повтаряла „Холди, проблемът ти е, че когато искаш нещо, го искаш цялото. Така и не се научи да се задоволяваш с по-малко. Или да делиш“.

Милиардерът въздъхна и се почеса по темето през сламената шапка. Този следобед слънцето на Вануату жареше силно и по скалпа и лицето му постоянно се стичаха струйки пот. Все пак от близо три години не беше разговарял с Нан. Можеше да понесе жегата още малко.