Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

— Така и не се научих — призна той. — Изобщо.

Опря се на бялата мраморна надгробна плоча и тромаво коленичи, за да намести букета, който беше оставил. Стрелиции. Любимите й цветя. Също като този райски остров.

— Чакай да махна тия неща. — Той разчисти няколкото жълти листа, паднали от други букети — онези, които пращаше всеки ден. — Трябва да си поговоря с Етиен за това. Да поддържа чистота. Като знам колко много държеше… О, Нан. Липсваш ми, момичето ми. Ужасно ми липсваш.

Едрият мъж постави длани върху плочата с надпис „Нанси Лу Айрънуд, любима съпруга и майка“ и опря чело на ръцете си.

— Обаче аз съм подготвил всичко още отначало и ще се оправим — прошепна й той. — Както винаги. Двамата с тебе.

Чу стъпки по чакъла и се озърна през рамо.

Лудия Майк стоеше пет-шест метра зад него на бялата чакълена алея, която лъкатушеше сред ниските храсти и палмите в гробището. Беше местен, който се грижеше за главната къща и при нужда шофираше ролсовете.

Младежът пак разрови чакъла с маратонка. Не искаше да му се натрапва, но държеше джиесем в ръката си.

Айрънуд изсумтя и се изправи тежко. Изтупа белите камъчета и праха от коленете си и оправи шапката си.

— Какво има, синко? — Той се насочи към шофьора си.

— Търсят ви по телефона, господин Уди.

Милиардерът се поколеба. В централния му офис имаше десетина души, които знаеха как да се свързват с него, но те използваха криптирания сателитен телефон в къщата му до пристанището. Нямаше представа кой от тях знае, че Лудия Майк му е шофьор, камо ли да има номера на мобилния му.

— Кой?

Лудия Майк сви рамене и ключиците му щръкнаха през синьо-бялата му риза на цветя.

Айрънуд взе джиесема.

— Кой се обажда, по дяволите?

— Холдън Айрънуд?

— Аз пръв зададох въпрос.

— Прав сте. Джак Лайл. От Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили.

Милиардерът махна на шофьора си да се отдалечи и тръгна по алеята.

— Находчив човек сте, господин Лайл. „Господин“ ли да ви наричам, или имате звание?

— „Агент Лайл“ е достатъчно.

— Разбира се.

— И не съм чак толкова находчив. Получих тоя номер от сина ви.

Сякаш леден обръч стегна гърдите на Айрънуд.

— Айде бе.

— Трябва да се приберете в страната, господин Айрънуд.

— Това заплаха ли е?

— Зависи от вас. Формално вие сте недосегаем. Но това ви е известно. Между Съединените щати и Вануату няма договор за екстрадиция. Даже не поддържаме дипломатически отношения. Освен това научих, че „Айрънуд Индъстрис“ са направили там сериозни инвестиции в учебни заведения и инфраструктура, и предполагам, че местните власти няма да припират да променят статуквото.

Айрънуд не се подвеждаше по сговорчивото поведение на Лайл. В тези води плуваха акули. Той приложи същия подход.

— Щом казвате, агент Лайл.

— Това е само формалната страна, разбира се. Наясно сте, че правителството на Съединените щати няма навика да оставя враговете си на свобода, в която и да е държава. Тъй че по един или друг начин вие ще се приберете в страната. Ако се върнете с частния си самолет обаче, пътуването ви ще е по-приятно, отколкото в товарен, завързан и със запушена уста.

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Какви са тия приказки, че съм бил „враг“?

— Хайде да не се преструваме. Знаете какво сте откраднали. Синът ви ни разказа всичко. Каза ни даже къде да открием трупа на Франк Биън.

Айрънуд стреснато спря на чакълената алея, сякаш го бяха зашлевили.

— Франк ли? Какво се е случило с Франк?

— Стига преструвки. Синът ви вече проговори. Ако покажем на другите от вашия „Червен екип“ снимки на онова, което е останало от Биън, можете да сте сигурен, че и те ще се разприказват.

Милиардерът се вторачи в хоризонта, в пухкавите бели облаци над синия Пасифик, но не виждаше нищо.

— Какво се е случило с Франк?

— Вашият човек го е убил, господин Айрънуд.

— Кой мой човек?

— Натаниъл Мерит. Шефът на сигурността ви. Бивша барета. Макар да се съмнявам, че ще искат да го приемат обратно. Имаме доказателства срещу него поне за още две убийства. Всички по ваша заповед.

— Това е лъжа! — избухна Айрънуд.

— Не и според сина ви.

Той свали шапката и избърса челото си. Този човек грешеше. Ужасно, невероятно.

— Чуй ме добре, агент Лайл. Никога не съм давал на Натаниъл Мерит, нито на когото и било такива „заповеди“.

— Тогава се приберете и ще изясним всичко.

Милиардерът се огледа. Не забеляза пейка, не искаше да седне на някой надгробен камък, но не можеше да стои прав.