Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Не е ден за пазаруване. Не ми се говори. Върви си.

— Идваме от кантората на Деуит Матео, адвоката на Леля Джо. Каза, че е говорил с вас.

— Казах му, че не искам деца. Светът не е място за деца — дочу се иззад вратата. Все още приглушено, но този път от по-близо. — Каза „идваме“. Кой е с теб?

— Казвам се Герди Маккауън, госпожо Лийч. Работя с Джак в „Закусвалнята на Крендал“.

По всяка вероятност вече беше до вратата, притисната към другата страна.

— Казах на онзи адвокат, че Джак е крадец. Открадна ми книгата. Не може да му се има доверие. Сигурно не е и подходяща компания за млади дами като теб. С момче като него не можеш да си спокойна.

Герди ме погледна и произнесе само с устни: „Книга?“ Извърнах се към вратата:

— Имате предвид „Големите надежди“ ли?

— Взе книгата от мен, каза, че ще ми я върнеш, но не я върна. Това е кражба. А крадците са лоши хора.

— Отсреща в апартамента ми е, госпожо Лийч. Мога да ви я върна винаги когато кажете, но все още си я препрочитам от време на време. Една от любимите ми книги е. Подгънал съм някои страници, отбелязал съм си други… Ако искате, да ви купя нова?

Тя замълча за момент, след това каза:

— Бих се зарадвала на нова книга. Минаха години, откакто съм получавала нова книга. Но, ако може, нека да е нещо друго. Не съм чак такава почитателка на Дикенс.

Наведох се към вратата:

— Какво ще кажете за това: направете ми списък с любимите си автори и следващия четвъртък заедно с покупките ще ви донеса и десет нови книги.

— Десет?

— Десет.

— По-добре дванайсет.

Прибелих очи.

— Добре, дванайсет.

— И нов екземпляр на „Големите надежди“, за да заменя онова, което открадна. Не обичам непълни колекции. На една от лавиците ми има дупка, пълна с прахоляк.

— Дадено.

Дочу се изщракване на ключалка, последвано от още едно, накрая и трето. Госпожа Лийч открехна вратата само толкова, колкото да хвърли бегъл поглед към нас, след което погледна към коридора, за да се убеди, че сме сами. Очевидно остана доволна, понеже отвори по-широко и ни подкани:

— Влизайте. По-бързичко!

Герди се вмъкна покрай нея. Последвах я. Госпожа Лийч бързо затвори вратата, спусна трите резета и сложи металната верига.

Бяха минали години, откакто за последно бях в апартамента на Елфрида Лийч. Огледах се наоколо и се зачудих откога никой не е стъпвал тук. Дали пускаше вътре поне управителя, г-н Триано?

Купчините вестници, които помнех като дете, все още се извисяваха над мен и вече достигаха до тавана. До всяка имаше започната нова, висока почти колкото първоначалните. Стаята изглеждаше погълната от всички тези камари. Разпределението в апартамента на госпожа Лийч бе като в нашия, та се предполагаше, че трябва да знам къде се намират съответните стаи, но на пръв поглед целият този лабиринт от хартиени кули, изникнали върху паркета, ме караше да се чувствам, сякаш съм на непознато място. Знаех, че на стената в дъното има два големи прозореца, същите като у нас, само че тук бяха покрити с алуминиево фолио, така че да убият желанието на всеки лъч светлина да се натрапва в помещението.

Госпожа Лийч се бе втренчила в мен с полуотворена уста:

— Толкова си пораснал… Кога се случи това?

Тя никога не бе имала телевизор и доколкото знам, бяха минали години от деня, в който за последно бе излизала от апартамента си. Единствената ѝ връзка с външния свят бяха вестниците, които доставяха пред вратата ѝ. Зачудих се дали за нея времето тече по същия начин, както за нас, останалите — жилището ѝ изглеждаше заседнало някъде дълбоко в миналото, тъмно петно между едно тик и едно так на световния часовник.

Зад мен Герди кихна.

— Извинявайте, алергиите ми днес направо не ми дават мира.

Като се има предвид състоянието на това място, беше направо чудо, че и тримата не се бяхме разкихали. Всичко бе покрито с одеяло от прах, достатъчно плътно, за да прикрие истинския цвят на всяка повърхност наоколо и да ѝ придаде една и съща убитосивкава бледост. Ако прокарах пръст по нещо, бас хващах, че няма да оставя следа в праха — вместо това той щеше да се отметне като дебел юрган.

Госпожа Лийч свърна покрай две от кулите от вестници и изчезна от погледа ми, насочила се към мястото, където би трябвало да се намира кухнята.

— Искате ли чаша мляко, вода, чай или кафе?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Чай ще е значи — дочу се гласът ѝ от другата стая. — Винаги пия чай по това време на деня. Седнете близо до огъня и ми дайте няколко минути да се подготвя. Не очаквах гости днес. Съжалявам, че нямах време да се постегна малко.