Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Кои са хората в бяло? — попита Герди.

— Риба тон от „Старкист“. Даже и тя не успя да го прилъже да се върне. Беше му любима. Чудесният ми Бъмкинс.

Герди се опита да каже още нещо. Метнах бърз поглед към нея, за да ѝ внуша да замълчи, и оставих чашата си върху масата.

— Госпожо Лийч? Кои са тези хора в бяло? Госпожа Лийч погледна към ръцете си и преплете пръсти.

— Имам нещо за теб. Нещо, което трябва да видиш. Нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което Джо ми даде, за да го пазя. — Тя изви пръсти толкова, та почти бях сигурен, че поне един ще се счупи. — „Нещо, нещо“. Отново повторение. Шаблон. Шаблоните са лоша работа. Заради шаблони могат да те хванат. Трябва да ги караш да гадаят. Постоянно да гадаят. Случайно. Различно. Неочаквано. — Гласът ѝ постепенно затихна, докато продължаваше да говори на себе си. Сякаш беше забравила за нас двамата.

— Госпожо Лийч?

Плеснах с ръце. Тя подскочи. Очите ѝ постепенно се фокусираха. Погледна ме с присвити устни.

— Не говоря за хората в бяло. Никога. Мисля, че ще е най-добре, ако никой от нас не говори за тях. Но наистина имам нещо за теб. Предполагам, би било редно да ти го дам.

Тя се изправи и излезе от стаята, изчезвайки между купчините с вестници.

Кашонът?

Спомних си за кашона от моя сън. Кашонът, който баща ми бе дал на Леля Джо.

Дали го е криела всички тези години при госпожа Лийч?

Бях преровил целия апартамент в търсене на този кашон. Година след година постоянно го дирех и никога не го намирах. Може ли да е стоял тук, зад отсрещната врата, през цялото това време?

Дланите ми бяха потни.

Герди ме гледаше нервно и отпиваше от чая си.

В камината един закръглен паяк пропълзя по цепениците и се скри зад най-горната.

От една от спалните се чу звук от ровичкане, последван от не много силен трясък. Представих си как възрастната жена се придвижва през бъркотия, векове по-древна от тази тук.

Забави се почти пет минути, а когато се върна, държеше в ръка пожълтял от старост плик. Не кашон.

— Ето това търсеха в деня, в който ме нападнаха — каза госпожа Лийч. — Не им го дадох. Не е техен.

Тя остави плика пред мен. Посегнах да го взема.

Госпожа Лийч сложи ръката си върху моята.

— Не тук — отсече тя. — Не искам да виждам онова, което е вътре. Никога повече. Познанието води само до лоши работи.

Пликът бе адресиран до баща ми.

Затворих вратата на нашия апартамент с ритник. Двамата с Герди се запътихме към всекидневната. Разчистих едно местенце върху масичката за кафе, оставих плика и се втренчих в него.

— Няма ли да го отвориш? — попита Герди.

Поех си дълбоко въздух. Сърцето ми биеше тежко, нещо сякаш притискаше гърдите ми.

Бяха махнали болничното легло вчера.

Стаята изглеждаше пуста без него.

Герди седна на крайчеца на масичката за кафе и ме погледна право в очите:

— Искаш ли аз да го отворя?

Поклатих глава, взех плика и го разпечатах. Лепилото отдавна беше изсъхнало и бе станало твърдо и крехко. Когато разтворих единствената страница, която беше вътре, старата хартия прошумоля. Баща ми някога бе държал това писмо в ръцете си.

Герди се приближи и зачете през рамото ми.

Еди,

Знаят за бебето. Не съм сигурен как са разбрали, но това е факт, Ема е обезумяла. Не може да спи. Всъщност никой от нас не може да затвори очи. Господи, човече, как са научили? Бяхме толкова внимателни. Мислех, че Ема просто я гони параноята, когато каза, че е видяла един от тях миналата седмица, но вече и аз започнах да ги засичам. Бели палта навсякъде. Отначало си казах, че е дреболия. Мамка му, веднъж видях малко момиченце, на не повече от седем години, облечено с бял анорак, и докато се усетя, ръката ми вече бе върху пистолета. Не съм такъв човек, Еди! Бяхме отседнали на едно местенце във Върмонт малко след Стоу. Решихме, че е най-добре да се смесим с други семейства, нали така? След това видях още един от тях. Този път мъж. Може би трийсетгодишен или малко повече. Видях го от бензиностанцията — беше на отсрещната страна на улицата, сякаш гледаше през мен, сещаш ли се? На следващия ден отново го видях — караше бавно по нашата улица. На по-следващия ден — също. Тогава решихме да се махнем. Стегнахме си багажа и заминахме. После отидохме във Флорида. Няма палта във Флорида, нали така? Ха! Струваше ми се, че съм го измислил. Само че беше още по-лошо, понеже продължаваха да ни наблюдават, но бяха по-трудни за забелязване в огромната навалица. Една седмица в Слънчевия щат, после обратно на север. Видяхме ги в Джорджия, в Северна и Южна Каролина… Мисля, че ни загубиха във Вирджиния. Бях внимателен, слизах от магистралите, когато можех, хващах черните пътища, после пак на случайно избрана магистрала, дори се насочих за малко на запад. Отклоних се към Тенеси и по някакъв начин ни откриха в едно малко градче, наречено Кингсфорд, край Магистрала 81. Вече дори не си даваха труда да се крият. Като дръпнах завесата на хотелската ни стая, видях трима да ме наблюдават от паркинга.