Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Как, мамицата му, са разбрали за бебето?

От секундата, в която на Ема започна да ѝ личи, не си е подавала носа навън, без коремчето ѝ да е напълно покрито. Последните няколко месеца изобщо не излизаше. Как, мамицата му…

Мисля, че убих двама. Може би и третия. Не съм сигурен. Измъкнахме се и тръгнахме на запад. Откраднахме нова кола в Кентъки. След това друга в Илинойс, а предишната подпалихме в едно депо за скрап. Мислех, че са ни изгубили. Почти година в Калифорния и нито следа от тях. А вчера…

Бебето не излиза навън.

Не може да ѝ позволим.

Разбираш защо, нали?

Вече не е и съвсем бебе. Ходи! Лудост, нали? Знаеш какво имам предвид. Нали имаш момче.

Иска да излиза навън, но не ѝ даваме. Съседите ни дори не знаят, че имаме дете. Преценихме, че така ще е по-безопасно. Не може да си позволим да рискуваме.

Вчера на алеята на необитаемата къща отсреща паркира камион. Бял камион. Затъмнени стъкла. Помислих си, че отново ме хваща параноята. Хората карат бели камиони, нали така?

Къщата вече не е необитаема. Четирима са.

Живеят на отсрещната страна на улицата. Излових ги как ни наблюдават на смени от прозореца на горния етаж.

С Ема се редуваме да ги наблюдаваме как ни наблюдават Готвим план как да избягаме. Връщаме се.

Не знам какво друго да правя.

Трябва да се прегрупираме. Да открием начин как да се справим с това заедно. Трябва да сме повече. Преди мислех, че е възможно да се скрием, но те са навсякъде. Колко съм бил глупав. Като сме сами, само улесняваме нещата за тях.

Ще се свържа с теб, когато приближим.

Поздрави на Кейти и на момчето ти. Пази се.

— Кой е Ричард Нетълтън? — попита Герди, положила брадичка върху рамото ми. Дъхът ѝ гъделичкаше ухото ми. — А Ема? Приятели на родителите ти?

— Не знам…

Думите ми заглъхнаха. Прочетох писмото отново. Герди взе плика и огледа марката.

— Клеймото е от Нюпорт Бийч, Калифорния, 16 юни 1978 година. Адресирано е до Джоузефин Гарджъри, а не до баща ти. Явно са пращали до нея, а тя му ги е предавала? Странно.

Тя хвърли плика върху масичката и започна да ме целува по врата.

— Говори ли ти нещо?

— Не — излъгах аз.

— Имената познати ли са?

— Не — излъгах отново. Герди захапа ухото ми.

— Новият ти попечител изглежда леко попревъртял. Може пък това писмо да няма смисъл. Може да е някаква шега. Никой няма да си признае, че е убил двама души, в писмо. Тъпо е.

Мислите ми препускаха лудешки.

Беше ли ми споменавала Стела как са се казвали родителите ѝ? Не мисля. Нетълтън. Ричард Нетълтън.

Не мисля.

Нетълтън.

Ричард Нетълтън.

Бебе. Вече ходи. 1978.

Стела тогава е била на две годинки.

Поздрави на Кейти и на момчето ти.

Момчето ти.

Аз.

Стела ми бе казала единствено как са загинали родителите ѝ.

Герди зацелува врата ми отново и приплъзна ръката си към слабините ми.

— Знам, че не искаш да казваме на никого за наследените пари от застраховките, но мисля, че е редно да го отпразнуваме. Вие, г-н Тач, сте доста богат човек.

Очите ми все още бяха впити в писмото. В почерка. В думите.

Бял камион.

Бели палта, навсякъде.

— Мислех, че днес си на работа — успях да изрека някак си.

— Чак от два.

— Два и дванайсет е.

— Какво? — Тя рязко отдръпна ръката си. — Мамка му! Трябва да се преоблека.

Хукна към спалнята.

— Ще звънна на Крендал и ще му кажа, че ще закъснееш.

— Благодаря! — Роклята ѝ изхвърча от вратата на спалнята и се приземи на пода до мен. — Дължа ти нещо специално после.

Изцедих една измъчена усмивка и вдигнах телефона. Крендал вдигна на третото позвъняване. Казах му, че Герди ще дойде след десетина минути, може и по-малко.

— И ти трябва да дойдеш — каза Крендал. Обикновено крещеше по телефона заради проблемите си със слуха, но този път гласът му бе доста тих.

— Защо? Много работа ли има?

Крендал първоначално не отговори, само дишаше тежко. След това каза:

— Приятелчето ти Дънк е тук. Има и компания.

— Дънк винаги е с компания — отвърнах аз.

— Не е с момиче. Някакъв тип е с него. Не ми харесва. Не искам такива хора в ресторанта си.

Мамка му.

— Добре, идвам веднага. Ще се погрижа.

Герди излезе от спалнята. Беше облякла униформата си и сега с две ръце се мъчеше да върже косата си на кок. Прекоси стаята, приближи се до мен и ме целуна по устните.

— За твоя информация не нося гащички. Не планирам да си слагам, докато не намериш начин да се възползваш от моето недоглеждане. През последните няколко месеца изпитахме прекалено много тъга. Леля ти е направила нещо прекрасно за теб, нещо, което ще промени живота ти, затова очаквам да го отпразнуваш с мен по всички мръснишки и авантюристични начини, за които се сетиш. Пий течности, докато ме няма. Свършвам в десет. Може би преди това трябва да разгрееш около час. Не ми се иска да разтегнеш мускул или нещо от този род.