Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Двамата с Герди се спогледахме, след което преместихме очи върху претъпканата стая. Едвам можехме да помръднем в каквато и да било посока.

Кимнах към всекидневната:

— Спомням си, че там имаше камина.

Хванах я за ръка и я поведох през купищата хартия към дъното на апартамента, където бяха покритите с фолио прозорци.

Ние нямахме камина. Въпреки че госпожа Лийч имаше, веднага си личеше, че не е палена от доста време. В средата ѝ, внимателно балансирани, стояха три цепеници, покрити с плетеница дебели сивкави паяжини. Навсякъде имаше книги: по полицата над камината, по рафтовете около нея — на два и три реда, както и по пода, където се разполагаха по-малки версии на кулите от вестници. Въпреки че изглеждаха нахвърляни както дойде, забелязах, че всъщност са подредени по автор и по азбучен ред. Потънали в прах, както повечето неща наоколо, но по някои си личаха следи от докосвания при скорошен прочит.

Пред камината имаше диван и два стола, а между тях бе поставена малка масичка.

Двамата с Герди седнахме на дивана, като внимавахме да не докосваме нищо.

Когато госпожа Лийч се появи със сребърен поднос в ръце, спря и ни изгледа продължително, преди да изрече:

— Боя се, че това е моето място. Преместихме се на двата стола.

Госпожа Лийч остави подноса на разбрицаната масичка и ни подаде по една фина чашка от китайски порцелан, пълна с изпускащ обилна пара чай, сложена върху също толкова крехка чинийка.

— Мляко или захар?

И двамата поклатихме глави. Тя добави по малко и от двете в чая си, разположи се удобно на дивана, отпи глътка и остави чашата върху масата.

— Та на какво дължа честта на това посещение? Опитах се да пийна малко чай, едва не си изгорих устните и започнах неловко да въртя чашата в ръцете си.

— Реших, че трябва да поговорим за Леля Джо. Направила ви е мой попечител. Исках да ви благодаря.

Очите на госпожа Лийч се стрелнаха от мен към Герди, след което отново към ръбчето на чашата ѝ.

— Ще получаваш месечна издръжка в размер на две хиляди долара. Трябва да ти е достатъчно, за да плащаш наема и сметките и да пазаруваш. Вече ще пазаруваш и заради мен.

— Винаги пазарувам и заради вас. Всеки четвъртък.

— Имах предвид да плащаш вместо мен — натърти тя.

— О… добре, няма проблем.

— Това ще бъде таксата за моите услуги. В замяна, ако някой попита, ще казвам, че си под моя опека, че живееш под моя покрив и спазваш моите правила, никое от които не е свързано с кражбата на книги или други предмети, които принадлежат на други. — Помълча малко, сетне продължи: — Използването на думата „други“ два пъти в едно и също изречение е признак на ниска грамотност. Обикновено не допускам подобни глупави грешки, но сега съм нервна. Не съм имала гости от много отдавна.

Тя отпи още една глътка. Чашата издрънча върху чинийката.

Герди се усмихна.

— Близки ли бяхте с Джоузефин?

— С кого?

— Леля Джо — казах аз. — Никой не я наричаше Джоузефин.

— Бяхте ли близки с Леля Джо?

Госпожа Лийч кимна.

— Някога бяхме като сестри, след това вече не бяхме. По-добре е, че не бяхме.

— Случило ли се е нещо?

Тя видимо пребледня.

— Винаги се случва нещо. Как е чаят ви?

— Прекрасен е — усмихна се Герди, въпреки че не я бях видял да отпива и глътка. — Някакъв спор или неразбирателство, може би?

Ако масичката между нас предлагаше някакво прикритие, сигурно щях да я сритам. За жалост, такова липсваше, така единственото, което можех да сторя, бе да ѝ се намръщя. Каквото и да се бе случило, не беше наша работа. Започвах да се чудя какво търсим тук. Герди ми се усмихна в отговор. Този път наистина отпи от чая си и погледна отново към госпожа Лийч.

— Да се наеме човек да бъде опекун на дете — това е голяма отговорност, особено ако не сте близки. Ето защо попитах.

— Всички сме опекуни един на друг в една или друга степен.

Герди отново кихна. Очите ѝ бяха зачервени и леко подпухнали.

— Алергии.

Госпожа Лийч извади салфетка от кутията зад гърба си и я подаде на Герди.

— Някога имах котарак. Избяга в деня, в който дойдоха лошите хора.

Герди избърса нослето си.

— Хората, които са ви наранили?

— Да, хората в бяло.

Едва не изпуснах чашата си:

— Хората в бяло?!

— Носят само болка и страдание. — Погледът на госпожа Лийч се зарея встрани. Очевидно бе изгубила нишката на мисълта си. — Котаракът ми се казваше Бъмкинс. Оставях храна навън всеки ден, но така и не се прибра. Ужасни, ужасни времена.