Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Коя е Елфрида Лийч?

— Трябваше да бъде днес тук — отвърна Матео.

Замълчах за кратко, докато се опитвах да осмисля току-що чутото.

— Тя ни е съседка. Живее в 304, срещу нас. Докато бях малък, идваше да ме гледа от време на време. Сега изобщо не напуска апартамента си. Преди години я бяха обрали. Мисля, че я бяха пребили и изнасилили. Когато я изписаха от болницата, се затвори в жилището си и оттогава не е излизала.

— Господи, това е ужасно! — възкликна Герди.

— Леля Джо пазаруваше вместо нея — продължих аз. — Когато се разболя, се заех аз. Всеки четвъртък госпожа Лийч залепваше с тиксо на вратата на жилището си плик, в който имаше петдесет долара и списък на необходимите ѝ неща. Купувах онова, което ѝ бе нужно, и оставях пазарските чанти пред апартамента. Винаги чуках, но тя никога не отговаряше. Не съм я виждал от години. — Погледнах към Матео: — Сигурен ли сте, че това завещание е актуално?

— Джо дойде при мен малко след като я диагностицираха — преди около година. Занесох документите при госпожа Лийч и видях как ги разписа собственоръчно.

— Пуснала ви е да влезете?

Погледът на Матео трепна. Той се заигра с някакъв химикал, който стоеше на бюрото му.

— Ами… не. „Видях“ може би не е най-точната дума. Обясних ѝ кой съм и по какъв повод съм дошъл. Тя ме помоли да пъхна документите под вратата. Каза, че Джо я е предупредила за идването ми и за причината, поради която съм тук. Госпожа Лийч подписа документите и ми ги върна — отново под вратата. Помолих я да видя шофьорската ѝ книжка, за да сравня подписите. Отне ѝ минутка, но в крайна сметка я откри и ми я подаде под вратата. Беше изтекла преди доста време — почти двайсет години, но подписите съвпадаха. — Той потупа с пръст по папката пред себе си. — Тес ѝ остави няколко съобщения на телефонния секретар. Предполагаше се, че ще се появи.

— Никога не би напуснала апартамента си — промърморих аз. — Както вече ви казах, не излиза.

Матео сложи длан върху папката:

— Както и да е — това е просто формалност. Ти си почти на осемнайсет, нали?

Кимнах.

— Рожденият ми ден е през януари.

— С други думи, още седем месеца. — Матео понижи глас. — Леля ти не искаше да рискува да се намесват социалните, да те изпращят в приемни семейства и така нататък, затова уреди всичко със съседката ти. Официално адресът ти ще бъде променен и формално ще живееш в апартамент 304 с госпожа Лийч, но ако успяваш да си плащаш наема, не виждам причина да напускаш жилището си. Ако някой обаче те пита — живееш с госпожа Лийч. Разбра ли ме?

Кимнах. Все още се опитвах да осмисля всичко.

Матео продължи с четенето на завещанието:

— Член пети. Ако наследникът ми не ме надживее с трийсет дни, то неговият дял следва да бъде разпределен между останалите ми живи роднини поравно. Подпис: Джоузефин Лора Гарджъри.

— Нямаме други роднини — казах аз тихо.

— Ами в такъв случай не умирай. Иначе държавата ще вземе всичко. — Той се върна към завещанието и отгърна следващата страница: — Понеже си непълнолетен, остатъците от средствата по застраховките „Живот“ ще бъдат прехвърлени във фонд, управляван от моята кантора. Ще плащаме сметките ти оттук, срещу малка комисиона, разбира се, и ще ти предоставяме месечна издръжка. Останалите средства ще бъдат прехвърлени на твое име на двайсет и втория ти рожден ден, при положение че завършиш колеж. Джоузефин беше непреклонна по този въпрос. Предпочиташе да кандидатстваш в Държавния университет в Пенсилвания. Всъщност настояваше.

— Каква застраховка „Живот“? Леля Джо нямаше застраховка.

Матео бръкна в папката и извади няколко документа, защипани с кламер.

— Леля ти е имала три застрахователни полици. Първата датира от 6 август 1980 година.

— Това са два дни преди родителите ми да загинат.

Матео продължи:

— Направила си е втора застраховка през 1984 година, а третата е отпреди две години — преди да бъде диагностицирана с рак.

— Но как е можела да си го позволи?

Матео сви рамене:

— Беше сравнително млада и в добро здраве. Предполагам, че вноските не са били кой знае колко високи.

— Значи има достатъчно, за да бъдат покрити разноските по погребението?

Поне за това нямаше да ми се наложи да се тревожа.

Матео отлепи малкото жълто листче от най-горния лист и ми го подаде:

— Щом уредим разходите по завещанието и отчислим административните си такси към днешна дата, остатъчният баланс е в размер на 2 823 000,84 долара. Както казах, леля ти включи клауза, според която ще получиш парите чак като се дипломираш в колежа. Трябва да се заемеш, ако още не си го направил. Мога да ти помогна с подаването на документите. Естествено ще се наложи да те таксувам за услугите си. Как си с оценките в училище?