Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Аха.

Понеделнишкото утро доведе със себе си слънцето и докъм десет часа температурите вече се бяха вдигнали до двайсет и четири градуса. Изкъпах се, избръснах се и се опитах да се подготвя за деня, който се надявах да не настъпи никога.

Адвокатската кантора „Матео, Сантийян и Вени“ се помещаваше в безлична триетажна тухлена сграда на североизточния ъгъл на Браунсвил Роуд и Клеъртън Булевард. Вторият и третият етаж бяха жилищни, а на първия се намираха адвокатската кантора, малък зоомагазин и обществена пералня. На отсрещния ъгъл на кръстовището се ширеше супермаркет от веригата „Джайънт Ийгъл“. Забелязах поне шест жени, които пресичаха улицата и тикаха колички с дрехи (някои — и с деца) — или оставяха прането, преди да влязат да пазаруват, или го прибираха след това. Докато седях в неудобния стол от изкуствена кожа до бюрото на рецепцията при адвоката на Леля Джо, се зачудих защо не са преместили пералнята в сградата на супермаркета.

Герди седеше на също толкова неудобен стол зад мен и разлистваше някакъв стар брой на списание „Пийпъл“, който бе взела от масичката в чакалнята. На корицата бе някой си Дейвид Кореш, а яркожълтото заглавие гласеше „Месия на злото — култът Уейко отвътре“ 16 16 Дейвид Кореш, с рождено име Върнън Уейн Хоуъл, е американски духовник и лидер на сектата „Клонка Давидова“. Загива на петдесет и първия ден от обсадата на ранчото в Уейко, наречено „планината Кармел“, през 1993 година заедно с още над седемдесет членове на общността (включително 21 деца) при избухналия пожар в сградата на ранчото. — Бел.прев. . Герди носеше розова лятна рокля и джапанки. Беше кръстосала кракаи лявата ѝ джапанка се полюшваше едва-едва от връхчето на големия ѝ пръст. Очаквах всеки момент да падне на пода, но не падна, само се клатеше насам-натам. Бях освободен от училище за две седмици. Герди просто бе избягала.

Секретарката беше на петдесетина години, с късо подстригана, боядисана в платинен цвят коса и огромни очила с червени рамки. На бюрото ѝ лежеше днешният вестник, отворен на страницата с хороскопите и кръстословицата. Когато пристигнахме преди петнайсетина минути, бе попълнила само една дума — „куче“.

Телефонът на бюрото ѝ избръмча. Тя вдигна, хвърли поглед към нас двамата с Герди и затвори.

— Г-н Матео ще ви приеме.

Последвахме я по тесния коридор, до чиято лява стена бяха складирани купища бели кашони с документи. Озовахме се в конферентна зала, пълна с дори още повече кашони. Секретарката разчисти две местенца на масата, която бе най-близо до вратата, и ни подкани с жест да седнем.

— Ще дойде след минута. Искате ли кафе или нещо друго?

И двамата поклатихме глави. Тя изчезна в коридора и ни остави сами.

— Мисля, че ще кихна — каза Герди с набръчкан нос. — Тук е голям прахоляк.

Наскоро бях чел някакъв роман от Джон Гришам, озаглавен „Фирмата“, затова очаквах адвокатът на Леля Джо (както и всички адвокати) да се шири в просторна кантора, обзаведена със скъпи махагонови и още по-скъпи кожени мебели, а килимът на пода да е толкова плътен, че да те погълне целия. Вместо това почти бях сигурен, че чувам свистенето на пералните и сушилните отвъд отсрещната стена. Очите ми се спряха на едно оранжево петно, върху което капеше вода от климатика до прозореца. Самият климатик бе огромен и бе подпрян с няколко стари книги.

Усмихнах се на Герди:

— Благодаря ти, че дойде.

Тя се ухили:

— За теб винаги.

Истината бе, че с мен трябваше да бъде Дънк. Г-н Крендал също обеща, че ще дойде. Дънк каза, че няма да може, вчера вечерта, а Крендал ми се обади половин час преди да тръгнем от апартамента:

— Лърлийн звънна и каза, че ще закъснее. Сам съм в закусвалнята и не мога да мръдна никъде. Съжалявам, приятелче.

— Дънк е на работа, нали?

Кимнах.

Ако Герди знаеше с какво си изкарва прехраната Дънк, никога нямаше да се изрази така. Лърлийн се бе обадила и на нея, когато бе разбрала, че ще закъснее — детето ѝ вдигнало температура и тя трябвало да изчака детегледачката. Герди пристигна у нас и тъкмо щеше да почука на вратата, когато излизах. Тя ми се усмихна, каза простичко: „Това не е нещо, което трябва да правиш сам“, хвана ме за ръка и ме поведе, преди да възразя.

Не че щях да възразя.

Бях благодарен за компанията.

Откъм коридора се дочу трясък, последван от тихо изругаване.

— Тес, какво ще кажеш да отделиш малко от ценното си време днес за тези кашони? Може би да попреместиш някой-друг в склада?