Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Въпросната сряда, в два и трийсет и седем следобед, пролетното небе бе яркосиньо и из него се носеха няколко пухкави бели облачета. Температурата беше двайсет и три градуса. Хората, които крачеха по тротоара под нас, нямаха ни най-малка представа какво се случва в малкия ни апартамент на третия етаж. Спомням си как тези мисли прелитаха през главата ми, как ги мразех всичките, как седях на ръба на масичката за кафе до леглото на Леля Джо и гледах надолу през нейния прозорец. Някои от минувачите се смееха, други бяха дълбоко замислени, всички вървяха оживено към някакво място, някакво събитие, някаква случка, която нямаше нищо общо нито с рака, нито със смъртта.

Ръката на Леля Джо бе отпусната в моята. Толкова дребна и толкова крехка. Нищо, освен лекото потрепване, докато спеше, не подсказваше, че е жива. Нито топлина, нито движение, нито натиск или стискане. Съмняваше ме, че изобщо осъзнава, че съм до нея и държа ръката ѝ.

Не исках да я будя. Изглеждаше толкова спокойна в съня си. Дори доволна. Будеше се от дрямката си на всеки няколко часа. Първо чертите на лицето ѝ се напрягаха, после следваха охканията и стоновете, най-накрая отваряше очи и примигваше. Веднага след това идваше несвързаното учудване къде се намира. А после — болката, разбира се. Към края болката запълваше всеки миг, докато беше будна и се мъчеше да поеме мъничка глътка въздух с изморените си дробове.

Всеки път, когато започваше неизбежното ѝ пробуждане, при първата от гримасите, пробягващи по лицето ѝ, Дани Риймс, специалиста по здравни грижи, осигурен от хоспис „Пенсилвания“, оставяше настрани разпарцаливе-ната книжка с меки корици, от съдържанието на която очевидно бе очарован още от пристигането си, отваряше черната си кожена чанта и подготвяше поредната инжекция морфин. Изтегляше внимателно необходимото количество от миниатюрната стъклена ампула, почукваше, за да премахне останалия вътре въздух, и когато биваше удовлетворен от резултата, оставяше спринцовката върху масичката за кафе и чакаше.

Всеки път една и съща поредица от действия — стонът откъм Леля Джо, оставянето на книгата, ваденето на иглата и очакването. В очите на Леля Джо от време на време се появяваха кратки проблясъци на яснота — през онази незначителна отсрочка на неизбежното, между секундата, в която се пробуждаше, и момента, в който болката осъзнаваше, че е будна, и нахлуваше с пълна пара. За тези кратки мигове моята Леля Джо се завръщаше — разговаряше, смееше се, дори от време на време намираше причина да наругае баща ми. И всеки път, когато я виждах да се измъква от прегръдката на дрямката, когато пресъхналите ѝ, хлътнали очи се отваряха, изпитвах непреодолимото желание да я питам за съня. За кашона. Егоистичният характер на тези мисли ме караше да се отвращавам от себе си, затова бързо ги прогонвах, но всеки път те се появяваха, отново и отново — неумолимо, подобно на болката, завръщаща се в тялото ѝ.

Дани Риймс я наблюдаваше внимателно, мереше ѝ кръвното и записваше жизнените ѝ показатели в малко тефтерче. После чакаше да се появи болката. Никога не отнемаше кой знае колко време — най-много няколко минути. Той потъркваше е памуче слабата ѝ ръка, вземаше спринцовката от масата и я забиваше в плътта, за да вкара дрогата в кръвта ѝ.

След това — отново сън.

После — спокойствие.

Дани Риймс се зачиташе в книгата си, а аз улавях ръката на Леля Джо.

Онази сряда през последната седмица на април 1993 година, в два и половина следобед, Леля Джо простена, Дани Риймс посегна към спринцовката си и я напълни от ампулата с морфин. Този път обаче не я напълни до линията малко под палеца му, а почти до последната отметка на спринцовката. Остави я на ръба на масичката за кафе и се вглъби в четивото си, без дори да погледне към мен.

Впих поглед в спринцовката. В течността в нея. В мехурчетата въздух, които Дани не беше премахнал с почукване.

Леля Джо се събуди. Този път болката не ѝ даде обичайната отсрочка. Този път болката се завърна, отмъщавайки си за всички предишни пъти. Този път ръката ѝ стисна моята с достатъчна сила, за да побелеят пръстите ми. Този път аз бях този, който заплака. Дадох всичко от себе си, за да задържа проклетите сълзи, за да ѝ вдъхна сила и решителност, някак си да успея да кажа на Леля Джо, че всичко ще е наред и ще се оправи наистина скоро.

Дани Риймс отбеляза страницата, до която бе стигнал, остави книгата настрана и взе спринцовката. Отне му само секунда, за да почука и да прогони мехурчето въздух, което бе останало до иглата. След това я заби в ръката на Леля Джо.