Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Не си ченге — курва си. Прекалено млада си, за да си нещо друго. — Той отново изопна въжетата. — Достатъчно време ми изгуби. Имам да върша това-онова. Развържи ме. — Той отново зарита. Въжетата издържаха.

— Моите хора ползват моряшки възли — каза Стела. — Колкото повече се дърпаш, толкова по-силно се затягат.

— Твоите хора?

— Не познавам хора на име Кортез или Кослоу. Хората, които те нокаутираха пред къщата ти в Скуиръл Хил, които те доведоха тук… те работят за мен. Докараха те при мен.

— Няма начин да са елиминирали всичките ми боди-гардове. Това е някаква тъпанарска шегичка. — Той погледна към вратата: — Кортез, пусни ме, мамицата ти!

— Тримата, които имаха задача да се грижат за безопасността ти — които бяха в колата с теб, — са мъртви. До един. Предполагам, че паметта ти е леко размътена заради цицината на главата ти, но ще си спомниш. Ако не си спомниш, ще се наложи просто да ми се довериш — изрече Стела. — Моите хора ги убиха, отвлякоха те и те докараха тук. Докараха те при мен.

Висконти вдигна очи към камерата, огледа стаята, впи поглед във въжетата, приковали го към стола:

— Къде е това „тук“?

Стела не отговори. Продължи да обикаля бавно около него:

— Вие, г-н Реймънд Висконти, живеещ на Ноб Хил Роуд 83, както и на редица други места, сте сред най-гнусните трафиканти на хора в страната. Събирате бегълки от улиците, отвличате, увещавате и принуждавате по какви ли не начини стотици жени и деца. През последните шест месеца бройката е по-висока, отколкото предишните три години, взети заедно. През цялата си „кариера“ сте отговорен за смъртта на сто шейсет и трима души — загинали или директно от ръката ви, или по ваше нареждане, или като резултат от „бизнес“ практиките ви.

Висконти се намръщи:

— Ченге ли си? Откъде знаеш това?

— Не съм ченге.

— Пари ли искаш? Заради кинти ли е цялата работа? Мога да ти дам пари. Колкото искаш.

— Познато ли ви е името Мануела Сейдън?

Висконти поклати глава.

— Едно от вашите момичета, от вашите… курви.

— Не им знам имената. Кортез се занимава с момичетата.

— Искаше да дойде в Америка, за да се опита да изгради по-добър живот за себе си и за бебето, с което е била бременна. Вашите хора в Белиз са ѝ обещали такъв живот — и на нея, и на нероденото ѝ дете. Вашите хора са взели от нея еквивалента на десет хиляди щатски долара, преди да я натоварят в един сандък с три бутилки вода, без никаква храна, и да се опитат да я докарат тук на борда на товарен кораб.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса.

— Умряла е два дни след началото на въпросното пътуване. След като водата ѝ свършила. Заради жегата и заради липсата на въздух. Бебето ѝ е загинало с нея, разбира се.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса — повтори Висконти. Иззад дясното му ухо се стече капчица пот.

Стела издиша шумно. Все още обикаляше около него. Приближаваше се.

— Момичетата в другите сандъци… в останалите деветнайсет сандъка… също са умрели. Последната е умряла на пристанището — след като сте разбрали за случилото се, след като сте решили, че не желаете да остават свидетели, сте накарали един от хората си да я удуши — онази, последната. Докато се е молила за милост, едва жива след подобно нечовешко пътуване, вие сте я убили заради собствената си безопасност.

Висконти изслуша всичко, без да продума. Очите му бяха присвити. Беше пребледнял.

— Можете ли да си представите болката, която са изпитвали? Несигурността, увеличаваща се всеки миг, който са прекарвали без вода? Когато никой не е отвръщал на отчаяните им писъци, когато въздухът е започнал да свършва? Направихте ли си труда да погледнете във вътрешността на онези сандъци, преди да ги изгорите? Видяхте ли белезите от нокти по дървото? Кръвта? Парчетата счупени нокти и късчетата кожа?

— Какво искаш от мен?

Стела спря да обикаля, коленичи пред него.

— Искам да разберете болката им. Искам да почувствате всичката болка, която сте причинили — не само на тях, но и на семействата им, на техните любими, на всички хора, до които са се докоснали за краткия си живот. Откраднали сте тези животи от тях с лекотата на дете, което отмъква близалка от магазин за бонбони.

Стела се наведе напред и докосна с десния си показалец страната на мъжа. Бърз допир, за частица от секундата.

Тялото на Висконти се напрегна. Очите му се отвориха широко.

— Какво, по дяволите…!!! — изкрещя той, отмятайки глава в опит да избегне ръката ѝ.

Приближих се до монитора. На страната на Висконти, там, където Стела го беше докоснала, се появи тъмно петно, размазано и черно. Отначало си помислих, че ми се е сторило, но после петното започна да нараства.