Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Мъртво нещо, облечено в бяло палто с яркочервени петна по него. Наблюдава ни.

— Тате?

— Джак? — от предната седалка. — Добре ли си, приятелче?

Стон. Мама.

— Надушвам бензин. Трябва да се махаме оттук.

— Добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре! Отваря се врата.

Стържене на метал по метал.

— Еди?

— Да?

— Другият джип. Идват.

— Измъкни Джак.

Отворих очи. Бях в коридора на нашата жилищна сграда.

Бръмченето на флуоресцентната лампа над мен. Бях на пода, с гръб, опрян в стената. Мръсните ми дрехи от закусвалнята на купчина в скута ми.

Г-н Триано, управителят на сградата, надвесен над мен.

— Пил ли си, хлапе?

Зад него стоеше още един г-н Триано, само че по-размазан.

Погледнах го и се опитах да изломотя нещо. В устата си усещах вкуса на мръсен памук.

— Леля ти е доста зле. Не му е сега времето да купонясваш.

Пресегнах се и докоснах мястото, където жената ме бе ударила с приклада на пушката. Болеше ужасно.

Онзи г-н Триано, който стоеше отдясно, протегна мазолестата си ръка към мен:

— Ставай, преди някой да те е видял така.

Улових го за ръката и му позволих да ме изправи на крака.

Светът леко се завъртя, килна се на една страна, после се стабилизира.

Поех си дълбоко въздух. Двамата г-н Триано се сляха в един.

— Колко дълго съм стоял тук? — успях да проговоря. Очаквах по пръстите ми да има кръв, но нямаше.

— Отде да знам? Да не съм ти детегледачка? Както и да е — не може да спиш в коридора. Прибирай се у вас. Гаврътни чаша ледена вода с някой-друг аспирин и се настанявай на дивана. Това обикновено върши работа при мен. Портокалите също правят чудеса. Не ме питай защо. Огледах коридора.

— Видяхте ли кой ме е докарал?

Триано хвърли поглед към стълбището:

— Салваторе от апартамент 108 каза, че някакъв бял камион те е стоварил отпред. Самичък се довлече дотук. Хванахме се на бас за един долар, че ще откриеш апартамента си за половин час. „Дори най-кърканите от най-кърканите успяват да намерят пътя към вкъщи“, каза той. „А и тийнейджърите са доста издръжливи.“ Ти обаче се предаде в коридора. Само на няколко метра от финала. Дължи ми един долар. Хайде, ела, ще ти помогна.

Триано преметна ръка през раменете ми и ми помогна да стигна до вратата. Все едно вървях върху кокили или върху нечии чужди крака, не върху моите.

Вратата беше отключена. Натиснах бравата и влязохме вътре.

Леля Джо спеше във фотьойла си и хъркаше толкова усърдно, че чак прозорците дрънчаха.

Хвърлих мръсните си дрехи на пода в антрето. Триано ме довлече до дивана, сложи ме да легна и ми донесе чаша вода от кухнята. Изпих я на един дъх и я оставих върху масичката за кафе.

— Удари му един сън, хлапе. И утре е ден. И си тръгна.

Затворих очи и се отпуснах на възглавницата. Туптенето в главата ми постепенно започваше да заглъхва.

Някой пусна водата в тоалетната.

Дънк излезе от банята с торбичка замразен грах, притисната към лицето.

— Кога се прибра? Какво, по дяволите, си облякъл? Приличаш на сервитьор.

Половин час по-късно вече му бях разказал цялата история. Той пък ми обясни за човека, който го бе ударил.

— Извади късмет, гадината — каза Дънк. — Още половин секунда и щях да съм го проснал на земята.

— И е оставил пари?

Дънк кимна.

— Пет стотака в плик върху леглото ти. Преброих ги.

— Мисля, че носът ти е счупен. Трябва да отидеш на лекар.

— Късметлийски удар — повтори Дънк. — Ще му го върна тъпкано следващия месец обаче. Ще си направя лагер пред вратата ти с една хубавица с рязана цев и може би няколко от моите момчета. Ще го сложим да седне на удобното ти и стилно диванче и ще го накараме да ни разкаже какво се случва. Писна ми от всички тия лайна.

— Не мисля, че е добра идея.

— Нямаш право на глас.

— Това е моят апартамент. Идва тук заради мен.

— Да, ама счупи моя нос. По този начин проблемът официално се превръща в мой. Хората ще ме питат какво се е случило. Не мога просто да махна с ръка и да забравя. Ще е проява на слабост. А аз не съм слабак. — Дънк смъкна замразения грах. — Вече не кърви. Зле ли изглежда?

— Ако не отидеш на доктор, ще зарасне накриво. А и дясното ти око е посинено.

Дънк изруга и отново притисна торбичката с грах. Леля Джо изхърка в съня си, след което дишането ѝ отново стана нормално.

— Трябва да спреш да се занимаваш с тази мадама.

— Не мога.

— Каза, че е убила човек.

— Не съм казал това . Нямам представа на какво точно станах свидетел.