Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Пуснете ме, мамицата ви! — изкрещя мъжът. Заклати се на стола, който се олюля под тежестта му.

Металните крака задращиха по камъка.

— Ще ви избия всички, копелета мръсни!

— Сега, Стела — заповяда Оливър.

— Не.

— Сега. Или гаджето ти ще заеме мястото му. Насилих се да откъсна поглед от мъжа на стола и се извърнах към Стела. Ръцете ѝ в кожените ръкавици бяха здраво вкопчени в плата на халата. Мачкаше тънката материя тревожно, на лицето ѝ бяха изписани страх и гняв. Хвърли бърз поглед към госпожа Оливър. В този миг изобщо не бих се изненадал, ако посегнеше и я удушеше. Оливър обаче не отстъпваше.

— Давай — каза тя, без по лицето ѝ да трепне и едно мускулче.

Стела си пое дълбоко въздух, кимна и влезе в малката стая.

Мъжът в бяло затвори тежката врата зад гърба ѝ и я заключи.

Не знаех какво ще се случи, нямаше как да зная, но ми се искаше да сложа край на всичко. Каквото и да станеше.

Госпожа Оливър прекоси помещението и включи малкия телевизор. Чу се ясен звук, когато екранът оживя и се запълни с образа на стаята зад вратата — мъжът, овързан в стола, и Стела, застанала зад него, докато смъква ръкавиците си. Първо дясната, после лявата. Пусна ги на пода до босите си крака. Погледна към камерата в дъното на стаята и се обърна към мъжа, протегна ръка и свали качулката от главата му.

Беше на около трийсет. Косата му бе късо подстригана. Черна или тъмнокестенява. Лявата страна на лицето му бе покрита с огромна синина. От раничката над окото му се процеждаше кръв. Мъжът бързо се огледа, преди очите му да се спрат на Стела.

— Коя си ти, дявол да те вземе?!

— Няма значение.

Той се опита да освободи краката си, но въжетата издържаха.

— Изведи ме оттук, веднага! Тя поклати глава.

— Пусни ме, преди онези да са се върнали, и няма да ти направя нищо. Кълна се. Просто ме развържи.

Тя отново поклати глава.

Лицето му потъмня. Той напрегна вързаните зад гърба си ръце:

— Шибана кучка! Развържи ме веднага!

Стела пак погледна към камерата.

Мъжът проследи погледа ѝ. Взря се в обектива, присви очи:

— Които и да сте вие, си нямате представа с кого си имате работа! Хората ми ще сринат това място из основи и ще му драснат клечката. Ще избият всички ви, до последния човек. Пуснете ме! Все още не е късно да измислим нещо.

После се обърна отново към Стела:

— Знаеш ли кой съм аз? Знаеш ли какво бих могъл да ти причиня?

— Знам точно кой сте, г-н Висконти. Защо, мислите, сте тук?

Като чу името си, мъжът се сепна и спря да се мъчи да се развърже. Очите му отново се присвиха:

— Да не си някое от моите момичета? Кортез ли те накара?

— Вашите момичета?

— Проститутките ми.

— Не. Не съм от „вашите момичета“.

— А би трябвало — със стегнато тяло като твоето. Ще изкараш луди пари. Мога да те сложа на някое добро местенце, като новия хотел до конгресния център, „Старингтън“, май така се казваше. Моите момичета получават най-доброто. Да не съм ти прекъснал къпането? Защо си облечена с халат? — Той се обърна отново към камерата: — Някаква шегичка ли ми въртиш, Кортез? Нещо като подарък за рождения ми ден? Инсценираш ми отвличане, а после ми пращаш проститутка да ми духне свещичката на тортата? И преди си правил шантави неща, ама това тук е върхът на сладоледа! Начука ми го много здраво. Курва или не, но измъкна ли се оттук, ще ядеш як пердах. Такова нещо няма как да ти се размине. Как ти звучи?

Отново към Стела:

— Ако не си от моите, тогава откъде те е изровил Кортез? От екипа на Кослоу? Я вземи свали този халат — да видим с какво си имаме работа. Ако ми извъртиш добра програма, може и да откупя договора ти.

Стела бавно и непринудено започна да обикаля стола.

— Имаш доста момичета, които работят за теб, нали? Твоите курви.

— Е, идват и си отиват, но обичам бройката им да е между трийсет и петдесет. Повечето идват от Южна Америка или Европа — почти не говорят английски. Момиче с твоя външен вид, което може и няколко приказки да върже… което знае как да се държи изискано… — Той подсвирна. — За когото и да работиш, само си губиш времето. Дай да те уредя с нещо по-добро.

— Онези момичета, които водиш тук от други държави… и на тях ли им обещаваш подобни неща? По-добър живот? Дом? Бъдеще?

Висконти поклати глава:

— Тц, тях просто си ги купувам. Понякога ги разменям за дрога или оръжие. Всичко си има цена, всичко подлежи на договаряне. Каква е цената ти?

— Проституция, наркотици, оръжия… мислиш ли, че е разумно да говориш такива неща пред мен? Ами ако съм ченге?