Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела и госпожа Оливър изчезнаха някъде напред по калдъръмената пътечка. Аз стоях във водата, без да мога и без да искам да се движа. За пръв път осъзнах колко тихо е станало наоколо. Нито звук от нито едно живо същество. Пазачите край къщата, както и онези сред дърветата изгледаха жената и момичето как се отдалечават, но никой не помръдна.

— Излизай от водата — изрече най-сетне мъжът до къщичката.

Не знам дали беше нарочно, или случайно, но цевта на пушката за миг се показа изпод полите на палтото му, след което изчезна обратно сред гънките. Жената зад него продължаваше да гледа към калдъръмената пътечка.

Обърнах се, открих стълбичките зад мен и се изкатерих навън. Приближих към стражите, разтреперан от нощния хлад.

— Ще откриеш всичко, което ти е необходимо, вътре — кимна към постройката мъжът. — Имаш една минута.

Къщичката бе леко по-просторна от всекидневната ни — с размерите на малка хотелска стая. До едната стена бе долепена двойна спалня. Покрай другите бяха наредени скрин, неголямо бюро и един-единствен стол. Вратата в дъното водеше към банята. Голите стени бяха боядисани в убито бяло, а подовете бяха с паркет от тъмно дърво. Всички прозорци бяха покрити с плътни завеси. Взех една хавлия от шкафчето близо до вратата и се подсуших. На леглото открих бяла риза, панталони в защитен цвят, чорапи, бельо и чифт черни мокасини. Всичко бе ново, запечатано, дори етикетчетата с цената не бяха махнати. И всичко ми беше по мярка.

— Да вървим — обади се мъжът зад вратата.

Облякох се набързо и излязох.

— Оттук.

Последвах го. Жената вървеше зад мен. Очите ми не спираха да се връщат върху мокрите следи от краката на Стела по калдъръма, които проблясваха под блещукащите светлинки.

Въпреки че всички лампи в къщата бяха запалени, от ъглите се надигаха мрачни сенки, подобни на живи, дишащи същества, защитаващи онова, което им принадлежи по право. Мъжът ме поведе през главния коридор, през който бяхме минали и преди, след това сви наляво по друг. По стените бяха окачени картини — пейзажи от места, където никога не бях стъпвал: гори, пустини, езера и океани, огромни секвои и безкрайни поля. Всички бяха подписани от Стела. Не можех да не се сетя за собствените си рисунки — портретите на момичето, по което се бях вманиачил. Явно тези далечни места бяха нейната фикс-идея.

Свихме наляво в края на поредния коридор и се озовахме до голямо каменно стълбище. Светлините от коридора осветяваха началото, в дъното му бе запалена самотна мъждукаща крушка, а пространството по средата бе потънало в дълбока сивота.

Мъжът заслиза по стълбите. Поколебах се, но жената зад гърба ми ме побутна:

— Върви.

С всяка следваща крачка ставаше все по-студено. Докато стигнахме до края на стъпалата, вече треперех отново. В подножието на стълбището имаше малка ниша, не повече от два на два метра, със стени от варовик. От нея наляво и надясно се разклоняваха дълги коридори. Поехме надясно и не след дълго стигнахме до неголяма стая с масивна стоманена врата. Зад вратата имаше дървена маса, върху която бе поставен малък телевизор. Кабелите, прикрепени към нещо подобно на разпределителна кутия, изчезваха във вътрешността на каменната стена.

Чух стъпки зад нас и се обърнах. Видях как Стела се приближава по коридора, все още облечена с тънкия бял халат. Беше боса. Отново бе сложила ръкавиците. Госпожа Оливър вървеше зад нея. Когато Стела ме забеляза, забави крачка, после спря и впи поглед в мен.

— Не го искам тук — отсече тя към Оливър.

— Не ти решаваш — отвърна тя.

— Не можеш да ме заставиш.

— Мога, и ще го направя, ако се наложи. Наистина ли искаш да видиш докъде мога да стигна?

Стела сведе поглед за миг, след което отново се взря в мен.

— Не искам да го вижда — каза тя тихо. — Той — не.

— Именно затова трябва да е тук. Изгубила си концентрация — каза Оливър и кимна към мъжа в бяло до мен: — Отвори вратата.

Пазачът хвана здраво дръжката на голямата стоманена врата и я дръпна. Вратата трябва да беше поне десетина сантиметра дебела. Отвори се бавно, като банков трезор, скърцайки върху древните панти.

Зад вратата, в средата на стаята стоеше сгъваем метален стол. На него бе седнал мъж с черна тениска и тъмни джинси. Лицето му бе скрито от бяла качулка. Около врата му бяха окачени няколко златни ланеца. Върху най-дебелия се поклащаше златен кинжал. Краката му бяха вързани за стола, а ръцете му — зад гърба. Като чу звука от отварянето на врата, той погледна в посоката, където се намирахме, но не мога да кажа със сигурност дали виждаше през качулката.